Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 103

Сирените бързо се приближиха. Фийлд чу полицейска свирка и видя група сикхи с униформи. Те се врязаха в тълпата и размахаха палки. Протестиращите се разпищяха и се превиваха под ударите.

Наташа стоеше като вцепенена.

Фийлд отвори вратата, слезе и скочи към нея. Тя се опита да го отблъсне, заудря го, хвана го за косата, докато той я влачеше към колата.

— Чен — изкрещя Фийлд.

Тя го захапа за ръката. Болката го накара да я изблъска по-грубо, отколкото бе възнамерявал. Накрая я набута в колата. Китайският детектив му се притече на помощ; движеше се леко, сякаш вече бе забравил за удара в къщата на Лу.

Капризи се качи от другата страна.

— Карай — нареди Фийлд.

Наташа вече не се съпротивляваше. Косата й беше паднала пред лицето. Все още стискаше позивите.

Капризи ги измъкна от ръцете й и ги погледна.

— Голяма грешка — измърмори.

Колата се отдалечи на заден ход от тълпата.

След няколко минути стигнаха полицейското управление и през целия път Наташа остана със сведена глава. Капризи нареди на Чен да я затвори в килия. Фийлд не посмя да я погледне, когато я отвеждаха.

Влязоха и Капризи заяви:

— Гладен съм. Ще дойдеш ли в стола да хапнем?

Фийлд не знаеше какво да прави.

— Ако ме питаш, по-добре я остави известно време да си помисли — посъветва го американецът.

26.

В стола имаше голяма опашка и Фийлд би се отказал да чака, ако коремът му не къркореше от глад. Сипа си месо, за което го увериха, че е телешко, картофи, боб и разварени моркови. Имаше чувството, че отново е в училище.

Докато отиваха към масата, един едър шотландец с прошарена коса, който бе играл в противниковия отбор, потупа Фийлд по гърба и се засмя:

— Браво. Научи този янки на това-онова.

Когато седнаха, младият мъж се усмихна на Капризи:

— Приятел ли ти е?

— Британска му работа.

Фийлд си наля чаша вода и обилно поръси храната си със сол и пипер опитвайки се да й придаде някакъв вкус.

— Смяташ ли някога да се върнеш в Америка? — попита; не желаеше да разговарят за жената в подземието.

Капризи не отговори. Седеше с опрени на масата лакти и насочена надолу вилица и бавно дъвчеше.

— В Чикаго горещо ли е през този сезон? — настоя Фийлд.

— Горещо е.

— Но не колкото тук?

— Никъде не е толкова горещо.

— Сигурно в пустинята Гоби.

Капризи леко се усмихна:

— В Гоби не вали.

— Познаваш ли Капоне?

— Не.

— Харесва ли ти Чикаго?

— Да.

— Даваш ли понякога многосрични отговори?

Американецът отново се усмихна:

— Не.

Фийлд лапна парче картоф и продължи да говори с пълна уста:

— Добре, да се състезаваме. Да видим кой ще започне тема, която няма да се изчерпи само с три изречения.

— Откъде си?

— А, това не става. Ако не искаш да говориш за миналото си, моето също ще е тайна. Аз съм от Йоркшир, а ти си от Чикаго. Ще спрем дотук.

Капризи бутна чинията си встрани и взе купичка с яйчен крем и някакъв пудинг.

— Ходил си в някое от онези училища за вундеркинди, това го знам.

— Не бяхме чак такива вундеркинди. Ти къде си учил?

Капризи продължи с пълна уста, без да отговаря на въпроса: