Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 103
Том Брадби
Сирените бързо се приближиха. Фийлд чу полицейска свирка и видя група сикхи с униформи. Те се врязаха в тълпата и размахаха палки. Протестиращите се разпищяха и се превиваха под ударите.
Наташа стоеше като вцепенена.
Фийлд отвори вратата, слезе и скочи към нея. Тя се опита да го отблъсне, заудря го, хвана го за косата, докато той я влачеше към колата.
— Чен — изкрещя Фийлд.
Тя го захапа за ръката. Болката го накара да я изблъска по-грубо, отколкото бе възнамерявал. Накрая я набута в колата. Китайският детектив му се притече на помощ; движеше се леко, сякаш вече бе забравил за удара в къщата на Лу.
Капризи се качи от другата страна.
— Карай — нареди Фийлд.
Наташа вече не се съпротивляваше. Косата й беше паднала пред лицето. Все още стискаше позивите.
Капризи ги измъкна от ръцете й и ги погледна.
— Голяма грешка — измърмори.
Колата се отдалечи на заден ход от тълпата.
След няколко минути стигнаха полицейското управление и през целия път Наташа остана със сведена глава. Капризи нареди на Чен да я затвори в килия. Фийлд не посмя да я погледне, когато я отвеждаха.
Влязоха и Капризи заяви:
— Гладен съм. Ще дойдеш ли в стола да хапнем?
Фийлд не знаеше какво да прави.
— Ако ме питаш, по-добре я остави известно време да си помисли — посъветва го американецът.
26.
В стола имаше голяма опашка и Фийлд би се отказал да чака, ако коремът му не къркореше от глад. Сипа си месо, за което го увериха, че е телешко, картофи, боб и разварени моркови. Имаше чувството, че отново е в училище.
Докато отиваха към масата, един едър шотландец с прошарена коса, който бе играл в противниковия отбор, потупа Фийлд по гърба и се засмя:
— Браво. Научи този янки на това-онова.
Когато седнаха, младият мъж се усмихна на Капризи:
— Приятел ли ти е?
— Британска му работа.
Фийлд си наля чаша вода и обилно поръси храната си със сол и пипер опитвайки се да й придаде някакъв вкус.
— Смяташ ли някога да се върнеш в Америка? — попита; не желаеше да разговарят за жената в подземието.
Капризи не отговори. Седеше с опрени на масата лакти и насочена надолу вилица и бавно дъвчеше.
— В Чикаго горещо ли е през този сезон? — настоя Фийлд.
— Горещо е.
— Но не колкото тук?
— Никъде не е толкова горещо.
— Сигурно в пустинята Гоби.
Капризи леко се усмихна:
— В Гоби не вали.
— Познаваш ли Капоне?
— Не.
— Харесва ли ти Чикаго?
— Да.
— Даваш ли понякога многосрични отговори?
Американецът отново се усмихна:
— Не.
Фийлд лапна парче картоф и продължи да говори с пълна уста:
— Добре, да се състезаваме. Да видим кой ще започне тема, която няма да се изчерпи само с три изречения.
— Откъде си?
— А, това не става. Ако не искаш да говориш за миналото си, моето също ще е тайна. Аз съм от Йоркшир, а ти си от Чикаго. Ще спрем дотук.
Капризи бутна чинията си встрани и взе купичка с яйчен крем и някакъв пудинг.
— Ходил си в някое от онези училища за вундеркинди, това го знам.
— Не бяхме чак такива вундеркинди. Ти къде си учил?
Капризи продължи с пълна уста, без да отговаря на въпроса: