Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 104

— Вуйчо ти е от каймака на обществото.

— Да, така е.

— Жена му също.

Фийлд се втренчи в пудинга си:

— Да знаеш, това в купичката може да ми развали настроението.

— На кого му пука?

Двамата се ухилиха. Младият мъж отново погледна купичката си.

— Боже мой, каква гадост!

— Зарежи го — посъветва го колегата му. — Не искам да се отровиш. Нали сега аз се грижа за теб.

— Приличаш на майка ми.

— По косматите гърди ли?

— Гледаш ме, сякаш не мога сам да се грижа за себе си.

— Може би не е мислела за теб, когато те е гледала така.

— Как така?

— Мислела си е, че е посветила целия си живот на теб, а ти я изоставяш, значи й е било тъжно за себе си, не за теб.

— Откъде знаеш? — тихо попита Фийлд.

— Стига толкова празни приказки.

— Не можеш да твърдиш, че сме приятели, а да не знаем нищо един за друг.

— Това, което харесвам в теб, Фийлд, е, че си взел най-хубавите черти на британците, стабилен и непосредствен си, затова недей…

— Само си мислиш, че съм такъв. Стабилен може би, иска ми се да мисля, че съм такъв. Но непосредствен? Не съм сигурен.

Последва дълго мълчание. Капризи се втренчи в храната си, сякаш изведнъж се беше превърнала в най-интересното нещо на света. Когато вдигна глава, Фийлд видя огромна тъга в очите му. Този поглед му беше познат.

— Жена ми се казваше Джейн и е първата ми любов, баща ми беше железар и семейството на Джейн живееше в отсрещната къща. Като деца вечер си махахме през прозореца. После започнахме да излизаме. — Потърка брадичката си. — Оженихме се. Всичко беше идеално и в същото време съвсем объркано. Роди ни се момче… — Той понечи да каже името, но не можа да го изрече. — Хубаво хлапе. — Стисна устни, за да овладее обзелите го чувства. — Страхотно хлапе. Мило… Тя искаше голямо семейство, но не можехме… нали се сещаш, това беше всичко и… какво от това, нали бяхме заедно? Винаги сме си го казвали, дори преди да се оженим — че ако не можем да имаме деца, всичко ще е наред, защото бяхме заедно. Май много сълзливо стана. Трябваше да измисля по-забавна история.

Фийлд не знаеше какво да каже.

— Бил ли си влюбен, Фийлд?

— Не знам.

— Значи не си. — Капризи въздъхна. — С Джейн имахме всичко, за което можехме да си мечтаем… прекрасно дете… Сякаш Господ ни го беше изпратил. Вярваш ли в Господ, Фийлд?

— Не.

— Смяташ, че там няма нищо, само мрак?

— Не знам какво има там, но не мисля, че е Господ.

— Джейн би сторила всичко, за да те направи вярващ. Малкото ни момченце беше толкова прекрасно, че изпълваше целия ни живот. Нямахме нищо против, че ще е единственото. Трябваше да приемем, че ще си останем само с него. Бяхме щастливо семейство.

Той се беше втренчил в една точка над рамото на Фийлд. Мълчанието се проточи.

— Отидохме на едно тържество. Кръщене. Имаше, разбира се, контрабанден алкохол и аз винаги посягах към чашката. Джейн не одобряваше, но предполагам, че уискито ми помагаше… Помагаше ми да не мисля много за… Бях осъзнал, че Чикаго не е единственото място на света, където правосъдието не достига… — Замълча, събра сили и продължи: — Тя не ми даваше да шофирам пиян, но аз настоях. Спорихме и тя отстъпи. Каза, че не искала да се кара с мен. Не си струвало. — Погледна Фийлд с изкривено от мъка лице. — Измъкнах се без драскотина.