Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 32

— Спокойно, Келпи — заговори Цири с променен глас. — Това е краят на пътя. Това е точното място и точното време.

* * *

Тя изскочи пред портите незнайно откъде, появи се изведнъж, като мираж между скелетите. Стражите при вратите я забелязаха първи, разтревожени от граченето на гарваните. Сега всички крещяха, жестикулираха и я сочеха с пръсти, привиквайки останалите.

Когато тя се приближи до кулата над портата, там вече се беше събрала тълпа. Чуваше се възбудена глъч. Гледаха я всички: малцината, които като Бореас Мун и Дакре Силифант вече я бяха виждали и я познаваха, както и онези, които само бяха чували за нея — новобранците на Скелен, наемниците и обикновените разбойници и грабители от Ебинг и околностите. Сега те изумено гледаха към момичето с пепелява коса, белег на лицето и меч на гърба, и към великолепната врана кобила, която държеше главата си високо, изпръхтяваше от време на време и подрънкваше с подкови по плочите на двора.

Глъчката и виковете утихнаха. Настъпи пълна тишина. Кобилата пристъпваше като балерина, подковите звъняха като удар на чук върху наковалня. Мина доста време, преди да й препречат пътя, кръстосвайки гизарми и рунки. Някой протегна неуверено и страхливо ръка към юздата й. Кобилата изпръхтя.

— Отведете ме при господаря на замъка — изрече девойката със звънлив глас.

Бореас Мун, без сам да знае защо, хвана стремето и й подаде ръка. Останалите държаха потропващата с копита и цвилеща кобила.

— Позна ли ме, уважаема госпожице? — попита тихо Бореас Мун. — Вече сме се срещали.

— Къде?

— На леда.

Девойката го погледна право в очите.

— Тогава изобщо не ви гледах лицата — подхвърли равнодушно тя.

— Ти си Господарката на езерото — поклати той сериозно глава. — Защо дойде тук, момиче? Защо?

— За Йенефер. И заради своето предопределение.

— По-скоро за своята смърт — прошепна Мун. — Това е замъкът Стига. На твое място щях да бягам оттук колкото се може по-далеч и по-бързо.

Тя отново го погледна. Бореас веднага разбра какво иска да му каже с този поглед.

Появи се Стефан Скелен. Оглежда я дълго, скръстил ръце на гърдите си. Накрая с енергичен жест я покани да го последва. Двамата вървяха мълчаливо, обградени отвсякъде с въоръжени хора.

— Странно момиче — измърмори Бореас. И потрепери.

— За наш късмет тя не е наша грижа — обади се язвително Дакре Силифант. — Направо съм изненадан как ей така я заговори. Та тя е вещица, уби Варгас и Фрип, а после Оли Харшейм…

— Кукумявката уби Харшейм, не тя — сряза го Бореас. — Тя ни подари живота там, на леда, макар че можеше да ни потопи и да ни издави като кученца. Всичките. Включително и Кукумявката.

— Че как. — Дакре се изплю на дворните плочи. — А сега той, заедно с магьосника и Бонхарт ще й се отплати за милостта. Защо не погледнеш, Мун, церемонията сигурно вече е започнала. Ще й съдерат кожата на тънки лентички.

— Не се съмнявам, че ще я съдерат — подхвърли Бореас. — Те са си живи кожодери. И ние не сме по-добри, щом им служим.

— Че имаме ли някакъв избор? Нямаме.