Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 2

— … както и Трета армия, начело с генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток. В състава на Четвърта конна армия, наброяваща повече от двайсет хиляди бойци, влизали дивизията „Венендал“, дивизия „Магне“, дивизия „Фрундсберг“, Втора виковарска бригада, Седма даерланска бригада, освен това бригадите „Наузика“ и „Врихед“. В Трета армия влизали дивизия „Алба“, дивизия „Дейтвен“, както и… хмм… както и дивизия…

* * *

— Дивизия „Ард Феаин“ — подхвърли Джулия Абатемарко. — Освен ако не сте объркали нещо, разбира се. На знамето им наистина ли имаше голямо сребърно слънце?

— Тъй вярно, полковник! — отвърна твърдо командирът на разузнаването. — Със сигурност го имаше!

— „Ард Феаин“ — измърмори Сладката ветрогонка. — Хм… Интересно. Оказва се, че в трите маршови колони, които уж сте видели, към нас са се запътили не само цялата Конна, но и част от Трета армия. Не! Не вярвам! Трябва да го видя със собствените си очи. Ротмистър, по време на моето отсъствие вие поемате командването на бандерата. Нареждам да изпратите куриер при полковник Панграт…

— Но полковник, смятате ли, че е разумно лично да…

— Изпълнявай!

— Слушам!

— Голям риск поемате, полковник! — Командирът на разузнаването се опита да надвика тропота на приближаващите се коне. — Може да се натъкнем на елфически разезд…

— Стига дрънканици! Води ме!

Отрядът се спусна в галоп по стеснението, понесе се вихрено по долината на реката и влетя в гората. Тук се наложи да намалят темпото. Придвижването им беше затруднено от растящите нагъсто дървета, а освен това наистина можеха да се натъкнат на разузнавателни разезди или изпратени напред нилфгардски аванпостове. Разузнавачите на кондотиерите всъщност бяха приближили неприятеля откъм фланговете, а не фронтално, но фланговете сигурно също бяха защитени. Така че операцията изглеждаше адски рискована. Но Сладката ветрогонка обожаваше такива неща. В цялата Свободна рота нямаше да се намери човек, който да не я последва. Дори в пъкъла.

— Тук е — обади се командирът на разузнаването. — Ето тази кула.

Джулия Абатемарко вдигна глава. Кулата беше крива, порутена, от нея стърчаха изпочупени греди, стените й бяха обсипани с дупки и отвори, в които западният вятър свиреше като на пищялка. Никой не знаеше кой е построил тази кула на това безлюдно място. Но си личеше, че е била построена отдавна.

— Да не се срути?

— Със сигурност няма, полковник.

В Свободната рота, сред кондотиерите, не се използваха обръщенията „господин“ или „госпожа“. Никакви господа, само звания.

Джулия хукна нагоре по стълбите и бързо се озова на върха на кулата. Командирът на разузнаването стигна при нея едва след минута, пъхтейки като бик, яхнал крава. Облегната на изкривения парапет, Сладката ветрогонка оглеждаше долината с помощта на далекоглед, подала език между устните си и вирнала малкото си задниче. При вида й командирът на разузнаването почувства как го побиват тръпки, но бързо се овладя.

— Със сигурност са „Ард Феаин“ — облиза устни Джулия Абатемарко. — Освен това виждам даерланците на Елан Трахе, има и елфи от бригадата „Врихед“, нашите стари познати от Марибор и Майена… Аха! Ето ги и черепите. Прочутата бригада „Наузика“… Виждам и огнените езици на знамената на дивизия „Дейтвен“… И бялата хоругва с черен алерион — знакът на дивизията „Алба“…