Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 6

— Е, господине? — прокашля се вахмистърът. — Ще отскочим ли до хълмчето?

Ламар Флинт преглътна.

— Не — отвърна той. — Не бива да губим време. Уверихме се, че тук няма врагове. Трябва да доложим на командването. Връщаме се!

* * *

Мено Коехорн изслуша доклада и вдигна очи от картите.

— Под знамената! — заповяда рязко той. — Господин Брайбант, господин Де Мелис-Сток. Нападаме!

— Да живее императорът! — извикаха Тирконел и Егебрахт.

Мено ги изгледа някак странно.

— Под знамената — повтори той. — Нека Великото Слънце ви окъпе в слава!

* * *

Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, известен с прякора Ръсти, жадно вдъхна изумителната смес от мирисите на йод, амоняк, спирт, етер и магически еликсири, изпълващи палатката. Искаше да се пропие с тази миризма — здрава, чиста, невинна, незаразена и клинично стерилна. Знаеше, че тя няма да се задържи дълго такава.

Погледна девствено бялата операционна маса и хирургическите аксесоари — десетки инструменти, вдъхващи уважение и доверие с равнодушното и страховито величие на студената стомана, със сияещата чистота на метала, с реда и естетиката на разполагането им.

Около инструментите се въртеше персоналът му — три жени. „Пфу — мислено се поправи Ръсти. — Една жена и две момичета. Пфу: една стара, макар и красива и младолика жена. И две деца.“

Магичката и лечителка на име Марти Содергрен. И доброволките. Шани, студентка от Оксенфурт, и Йола, жрица от храма на Мелителе в Еландер.

„Марти Содергрен я познавам — помисли си Ръсти, — неведнъж съм работил с тази красавица. Малко си пада нимфоманка със склонност към истерии, но това не е страшно, стига магията й да действа. Анестезиращи, дезинфекциращи и спиращи кръвотечението заклинания.

Йола. Жрица, или по-скоро — послушница. Момиче с простодушна красота и обикновена като ленено платно, с големи, силни селски длани. Храмът се бе погрижил дланите й да не загрубеят от тежката и мръсна изморителна работа на полето. Но нямаше как да скрие произхода й.

Не, за нея не се безпокоя. Селските ръце са верни ръце, на които може да се разчита. Освен това възпитаничките на храма рядко могат да подведат някого, в момент на отчаяние не се отпускат, а търсят опора във вярата си, в своята мистика. И интересното е, че това им помага.“

Той погледна към червенокосата Шани, която ловко вдяваше хирургически конци в закривените игли.

„Шани. Дете на зловонните градски улички, попаднала в Оксенфуртския университет благодарение на собствената си жажда за знания и невероятните лишения на родителите й, плащащи за нейното обучение. Шегаджийка. Веселячка. Какво умее тя? Да вдява конец в иглите? Да слага превръзки? Да държи куките при операция? Ха, интересен въпрос: а ако припадне, изпусне куките и забие нос в отворения корем на оперирания?