Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 17

— За нищо, господин Ръсти. За нищо. Вече всичко е наред.

* * *

— Чувствам се така — повтори Трис Мериголд, — сякаш са ме ограбили.

Ненеке не отговори дълго време, продължавайки да гледа от терасата към градината на храма, където гъмжеше от жрици и послушнички, занимаващи се с пролетна работа.

— Ти направи своя избор — каза най-накрая тя. — Ти избра своя път, Трис. Своята съдба. Доброволно. И няма за какво да съжаляваш.

— Ненеке — сведе очи магьосницата. — Наистина не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти разказах. Повярвай ми и ми прости.

— Че коя съм аз да ти прощавам? И каква е ползата ти от моята прошка?

— Нали виждам как ме гледаш! — възмути се Трис. — Ти и твоите жрици! Виждам как очите ви питат: „Какво правиш тук, магичке? Защо не си там, където са Йола, Еурнейд, Кати, Мира? Яре?“.

— Преувеличаваш, Трис!

Магьосницата зарея поглед към гората, синееща се зад стените на храма, към пушеците от далечните огньове. Ненеке мълчеше. В мислите си тя не се намираше тук, а там, където кипеше бой и се лееше кръв. Мислеше си за момичетата, които беше изпратила там.

— Те ми отказаха всичко — обади се най-накрая Трис.

Ненеке мълчеше.

— Отказаха ми всичко — повтори Трис. — Толкова мъдри, разсъдливи, толкова логични… Как да не им повярваш, когато ти казват, че има по-важни и по-незначителни проблеми… че без колебание трябва да се откажа да разсъждавам върху незначителните и без капчица съмнение да се посветя изключително на най-важните. Че няма смисъл да спасявам хората, които познавам и обичам, защото това са просто отделни единици, а съдбата на единиците не оказва влияние върху съдбата на света. Че няма смисъл да се изправям в защита на чест и идеали, защото това са просто празни приказки. Че истинското бойно поле за съдбата на света се намира на едно съвсем друго място и точно там ще се проведе битката.

А аз се чувствам ограбена. Ограбиха ме, не ми позволиха да върша безумни постъпки. Не мога да си бия главата като обезумяла, да изтичам на помощ на Цири, не мога да се втурна да спасявам Гералт и Йенефер. Не мога дори да участвам във войната, в тази война, където избяга Яре и където ти изпрати своите девойки… Отказаха ми възможността да се изкача на Хълма. Да застана още веднъж там. Но този път напълно премислила и осъзнаваща правилността на своето решение.

— Всеки си има свое решение и свой Хълм, Трис — рече тихо архижрицата. — Всеки. И ти няма да избягаш от своите.

* * *

Пред входа на палатката се струпа навалица. Донесоха поредния ранен, съпровождан от няколко рицари. Единият, облечен в желязо от глава до пети, ги подтикваше, командваше, пришпорваше:

— По-бързо, санитари! По-живо! Носете го насам, насам! Хей, ти, фелдшере!

— Зает съм. — Ръсти дори не вдигна глава. — Оставете ранения на носилка. Ще се заемем с него, след като свърша…

— Веднага ще се заемеш с него, глупав докторе! Това е самият благороден граф Гарамон!