Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 15

* * *

Шейсет и пет години по-късно старицата, която бяха помолили да разкаже за онзи ден, за Брененското поле, за карето на джуджетата, което се придвижваше към Златното езеро през труповете на приятели и врагове, се усмихна, при което нейното и без това сбръчкано и тъмно като сушена слива лице се набръчка още повече. Тя махна раздразнено — а може би само се преструваше на раздразнена — с треперещата си, костелива, ужасно изкривена от артрита ръка.

— По никакъв начин — започна тя — едната страна не успяваше да надделее над другата. Ние се намирахме в центъра. Обкръжени. Те — отвън. Просто се избивахме едни други. Кхъ-кхъ-кхъ… Те нас, ние тях…

Старицата с голямо усилие успя да потисне пристъп на кашлицата си. Онези от слушателите, които се намираха по-близо, забелязаха на бузата й сълза, която се опитваше да си пробие път между бръчките и старите белези.

— Те бяха също толкова смели, колкото и ние — избъбри бабичката, която някога наричаха Джулия Абатемарко, Сладката ветрогонка от Свободната кондотиерска рота… — Кхъ-кхъ… Бяхме еднакво смели. И ние, и те.

Старицата замълча. Но не за дълго. Слушателите не я подканваха, защото виждаха как тя се усмихва на спомените си. На своята храброст. На мяркащите се в мъглата лица на онези, които бяха загинали геройски. И лицата на онези, които геройски бяха оцелели… За да бъдат по-късно подло убити от водката, наркотиците и туберкулозата.

— Да, бяхме еднакво смели — завърши Джулия Абатемарко. — Нито една от страните нямаше сили да бъде по-смела от другата. Но ние… Ние успяхме да бъдем смели една минута повече…

* * *

— Марти, много те моля, дай ни още малко от своята чудна магия! Още съвсем мъничко! В корема на тоя нещастник е такъв гулаш, на всичко отгоре подправен с множество телени брънки от ризница! Не мога да направя нищо, докато се гърчи като риба, която кормят! Шани, дръж куката, по дяволите! Йола! Спиш ли, мамка му? Притискай! Притиска-а-ай!

Йола въздъхна дълбоко и преглътна с усилие слюнката в устата си. „Сега ще припадна — помисли си тя. — Няма да издържа, не понасям тая воня, тая ужасна смесица от миризми — на кръв, повръщано, екскременти, урина, съдържанието на червата, пот, страх, смърт. Не издържам на непрекъснатите викове и вой, на хлъзгавите окървавени ръце, които се вкопчват в мен, сякаш аз съм тяхното спасение, техният живот… Не мога да понеса безсмислието на онова, с което се занимаваме тук. Защото то е безсмислено. Една голяма, огромна, безсмислена безсмислица.

Няма да издържа на усилията и умората. Носят все нови… И нови…

Няма да издържа. Сега ще започне да ми се повдига. Сега ще припадна. Какъв срам…“

— Салфетка! Тампон! Притиснете червото! Не това! Мекото притисни! Гледай какво правиш! Ако още веднъж сбъркаш, ще те плесна по червенокосата кратуна! Чуваш ли ме? По червенокосата кратуна!

„Велика Мелителе! Помогни ми! Помогни ми, богиньо!“

— Значи можело! Веднага се оправи. Още едно притискане, жрицо! Сложи клемата на артерията! Чудесно! Чудесно, Йола, дръж така! Марти, избърши й очите и лицето. Моите също…