Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 14
Анджей Сапковски
— Значи така, най-малки сине на Анзелм? — изхриптя той. — Кралят и конетабълът ни заповядват да им се притечем на помощ? Добре, отвори си хубаво очите, корнете. Защото ще има какво да видиш.
* * *
— По дяволите! — изрева Ръсти, отскочи от масата и размаха скалпела си във въздуха. — Защо? Защо, по дяволите, трябваше да стане така?
Никой не му отговори. Марти Содергрен само разпери ръце. Шани наведе глава. Йола подсмръкна.
Пациентът им, който току-що беше умрял, гледаше нагоре с неподвижни и стъклени очи.
* * *
— Убийте ги! Смърт на гадовете!
— Равнявайте се! — крещеше Баркли Елс. — В крачка! Дръж строя! И плътно, плътно!
„Няма да ми повярват — помисли си корнет Аубри. — За нищо на света няма да ми повярват, когато започна да им разказвам за това. Това каре джуджета се бие в пълно обкръжение… Обградени са от всички страни от кавалерия, секат ги, удрят ги… А това каре продължава да върви напред. Върви с равна крачка, плътно. Върви напред, минава през труповете и ги тъпче, изтласква пред себе си конницата, изтласква пред себе си елитната дивизия «Ард Феаин». И не спира да върви.“
— Бийте ги!
— Поддържайте ход! Поддържайте ход! — ревеше Баркли Елс. — Дръж строя! Пейте, мамка ви! Нашата песен! Напред, Махакам!
От няколко хиляди гърла на джуджета се разнесе знаменитата махакамска бойна песен.
— Бийте ги, Свободна рота! — Като тънък кинжал в грозния рев на джуджетата се вряза високото сопрано на Джулия Абатемарко. Кондотиерите се откъсваха от строя и нападаха атакуващите карето конници. Действията им граничеха със самоубийство. Върху наемниците, лишени от защитата на алебардите, пиките и щитовете на джуджетата, се стовари цялата мощ на нилфгардската атака. Ревът, виковете на хората, цвиленето на конете накараха корнет Аубри неволно да се свие върху седлото. Някой го удари по гърба и той почувства как заедно с повлечената от тълпата кобила се придвижва към най-страшното стълпотворение, към най-страшното клане. Аубри стисна здраво дръжката на меча, която изведнъж му се стори хлъзгава и ужасно неудобна.
Само след миг се озова пред линията на щитовете и започна да сече наляво и надясно като обезумял и да реве като звяр.
— Още веднъж! — чу той дивия крясък на Сладката ветрогонка. — Още един напън! Дръжте се, момчета! Бийте ги! За дукатите, лъскави като слънце! Свободна рота!
В строя се вклини нилфгардски конник без шлем и със сребърно слънце на наметалото. Вдигна се на стремената и със страшен удар на брадвата си повали едно джудже заедно с щита му и разсече главата на друго. Аубри се завъртя върху седлото и замахна с всичка сила. От главата на нилфгардеца излетя голямо парче, покрито с коса, и той рухна на земята. В този миг корнетът също отнесе удар по главата и падна от седлото. Заради голямата блъсканица не се озова веднага на земята, известно време повися на стремената между небето и земята, приклещен между хълбоците на два коня. Но въпреки че ужасно се страхуваше, той не изпита почти никаква болка. Когато най-накрая падна на земята, подкованите копита на конете за секунда размазаха черепа му.
