Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 12

Аубри рязко спря кобилата и дръпна юздата й, готов да се обърне и да побегне, да се махне от пътя на бегълците и преследвачите им. Но чувството за дълг взе връх. Корнетът се прилепи към шията на коня и препусна в зашеметяващ галоп.

Около него се разнасяха викове и ревове, като в калейдоскоп се мяркаха фигурки, проблясваха мечове, чуваше се звън и грохот. Няколко притиснати до езерото бругенци се съпротивляваха отчаяно, забили в земята около себе си знамена с котвени кръстове. На полето Черните довършваха разпръснатата, лишена от подкрепа пехота.

Изведнъж черно наметало с изображение на сребърно слънце закри гледката му.

— Evgyr, nordling!

Аубри изкрещя, подплашената от вика му Чиквита направи еленов скок, спасявайки му живота, и той се озова отвъд обсега на нилфгардския меч. Над главата му засвистяха стрели, пред очите му отново се замяркаха разноцветни фигури.

„Къде съм? Къде са нашите? Къде е врагът?“

— Evgyr, morv, nordling!

Грохот, удари, цвилене на коне, вик.

— Спри се, хлапако! Не отивай там!

Женски глас. Жена върху вран жребец, облечена в доспехи, с развяващи се коси и лице, опръскано с кръв. До нея — войници с брони.

— Кой си ти? — Жената размаза кръвта по лицето си с ръката, в която държеше меча.

— Корнет Аубри… Адютант на конетабъл Наталис… Нося заповеди на полковниците Панграт и Елс…

— Няма да успееш да стигнеш там, където се бие Адю. Иди при джуджетата. Аз съм Джулия Абатемарко… Напред, по дяволите! Обкръжават ни! В галоп!

Той не успя да й възрази. А и нямаше никакъв смисъл.

След две-три минути главозамайващ галоп от прахоляка изникнаха пехотинците, строени в каре, прикриващи се зад дървени щитове като костенурка под черупката си, а копията им стърчаха като игли от игленик. Над карето се развяваше голямо златно знаме с кръстосани чукове, а до него стърчеше прът с конски опашки и човешки черепи.

Нилфгардците се нахвърляха върху карето като псета, опитващи се да ухапят размахващ бастуна си старец. Дивизията „Ард Феаин“ с огромните слънца на наметалата си не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

— Напред, Свободна рота! — извика жената и размаха меча си. — Да си заработим дукатите!

Конниците, а с тях и корнет Аубри, се нахвърлиха върху нилфгардците. Схватката продължи само няколко минути, но беше ужасяваща. След това пред тях се разтвори стената от щитове. Озоваха се насред карето, сред тълпа от джуджета с ризници, шлемове с мрежести качулки и островърхи забрала, сред реданската пехота, леката бругенска кавалерия и облечените в брони кондотиери.

Джулия Абатемарко — едва сега Аубри осъзна, че това е Сладката ветрогонка, кондотиерката — го побутна към едно шкембесто джудже с островръх шлем, украсен с червен пискюл, което седеше непохватно върху нилфгардски кон и се надигаше, за да може да надниква над главите на пехотинците.

— Полковник Баркли Елс?