Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 57

— Добре ли чувам? — обади се най-накрая вещерът. — Не ме ли лъже слухът?

— Несъмнено разумът ти е притъпен — измърмори трубадурът. — Що се отнася до другите ти сетива — не знам. Да повторя: Анариета и аз се обичаме. Ще остана в Тусент. С нея.

— Като какъв? Любовник? Фаворит? А може би съпруг-принц?

— Официалният ми статус по принцип ми е безразличен — призна си честно Лютичето. — Но не мога да изключа нищо. Включително и женитба.

Гералт отново помълча, любувайки се на битката между титана и дракона.

— Лютиче — каза той най-накрая, — ако си пиян, изтрезнявай по-бързо. Ако си трезвен, напий се. И тогава ще поговорим.

— Не разбирам защо говориш така — вдигна вежди Лютичето.

— Тогава помисли малко.

— Какво имаш предвид? Връзката ми с Анариета ли те шокира толкова? Сигурно искаш да призовеш здравия ми разум? Не си прави труда. Обмислил съм всичко. Анариета ме обича…

— А позната ли ти е тази поговорка? — прекъсна го Гералт. — Княжеската любов на пъргав кон препуска. Дори ако твоята Анариета не е вятърничава, а тя, честно казано, ми прилича на точно такава, то…

— То какво?

— Това, че само в приказките принцесите се обвързват с музиканти.

— Първо — наду се Лютичето, — дори простак като теб би трябвало да е чувал за морганатичните бракове. Да ти приведа ли пример от древната и най-новата история? Второ, сигурно това ще те учуди, но аз съвсем не съм от простолюдието. Моят род, Дьо Летенхоф, произлиза от…

— Слушам те — прекъсна го отново Гералт, вече започващ да се нервира — и се изумявам. Нима това е моят приятел Лютичето? Нима наистина приятелят ми Лютичето си е изгубил ума? Нима Лютичето, когото познавам като реалист, сега изведнъж е потънал в света на илюзиите? Отвори си очите, малоумнико!

— Аха — изрече бавно Лютичето, стискайки устните си. — Каква интересна смяна на ролите. Аз съм слепец, а ти изведнъж стана внимателен и съобразителен наблюдател. Обикновено е обратното. И интересно какво от очевидните за теб неща не забелязвам? За кое според теб трябва да си отворя очите?

— Ако не за друго — процеди вещерът, — то поне за това, че твоята принцеса е капризно дете, от което е израснал арогантен клоун. Това, че те е допуснала до прелестите си, увлечена от новото, не означава, че няма да те изрита веднага щом се появи нов трубадур с нов и по-увлекателен репертоар.

— Думите ти са невероятно долни и вулгарни. Надявам се, че осъзнаваш това?

— Осъзнавам липсата на съзнание у теб. Ти си се побъркал, Лютиче.

Поетът мълчеше, поглаждайки грифа на лютнята. Мина известно време, преди да заговори.

— Тръгнахме от Брокилон с безумна мисия — започна бавно той. — Поемайки безумен риск, се хвърлихме в безумно и лишено дори от най-малки шансове за успех преследване на миражи. На миражи, на призраци от сънищата, на безумни блянове, на абсолютно неосъществими идеали. Хвърлихме се в преследването им като глупаци, като побъркани. Но аз, Гералт, не се оплаках с нито една дума. Не те нарекох побъркан, не ти се присмях. Защото в теб живееха надежда и любов. Те те ръководеха в тази безумна мисия. Впрочем, и мен също. Но аз вече догоних своя мираж и ми провървя, че сънят се сбъдна и мечтата се изпълни. Мисията ми приключи. Намерих нещо, което се намира толкова трудно. И смятам да го запазя. И това е лудост? Лудост би било, ако го оставя да ми се изплъзне от ръцете.