Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 56

Винаги отиваха там. През двете прекарани в Боклер седмици. Гералт, Регис, Кахир, Ангулеме и Милва. Само Лютичето закусваше на друго място.

— На него — обясняваше Ангулеме, докато си мажеше филия хляб, — му носят пръжки право в леглото! И му се кланят ниско!

Гералт беше склонен да вярва, че наистина е така. И точно в този ден реши да провери.

* * *

Намери Лютичето в рицарската зала. На главата на поета имаше яркочервена шапка, голяма колкото пита хляб; беше облечен с дублет в подходящи тонове, богато обшит със златисти нишки. Бардът седеше на стол с лютнята на колене и отвръщаше с небрежни кимвания на комплиментите на заобикалящите го дами и дворяни.

За щастие на хоризонта не се забелязваше Ана Хенриета. Гералт без колебание наруши протокола и смело пристъпи към действие. Лютичето го забеляза веднага.

— Благородни дами и господа — наду се той и махна с ръка в царствен жест, — може ли да ни оставите сами? Слугите също да излязат!

Плесна с ръце, и още ехото от пляскането му не беше заглъхнало, а двамата вече бяха сами в рицарската зала, сред доспехите, картините, паноплите и силната миризма на пудра, останала подир дамите.

— Страхотно забавление — оцени без излишно злорадство Гералт, — просто ей така да ги изгониш, а? Сигурно е приятно да се дават заповеди с един властен жест, едно плясване с ръце, едно царствено вдигане на веждата? Да гледаш как отстъпват назад като раци и се превиват в поклони? Страхотно забавление, а, господин фаворите?

Лютичето се намръщи.

— Заради нещо конкретно ли идваш? — попита той раздразнено. — Или само да си побъбрим?

— Заради нещо много конкретно. Толкова много, че не е възможно повече.

— Говори тогава, слушам те.

— Трябват ни три коня. За мен, Кахир и Ангулеме. И два резервни. Тоест три хубави ездитни коня и два за багаж. В краен случай може да натоварим със запаси и фураж даже мулета. Предполагам, че поне дотолкова принцесата ти те оценява, нали? Че и повече, надявам се?

— Няма да има никакъв проблем за това. — Без да поглежда към Гералт, Лютичето започна да настройва лютнята си. — Учудва ме само припряността ти. Бих казал — учудва ме точно толкова, колкото и глупавият ти сарказъм.

— Припряността ми те учудва?

— Точно тока. Краят на октомври е, времето явно се разваля. Всеки момент в проходите може да завали.

— А теб те учудва припряността ми? — поклати глава вещерът. — Но добре, че ми напомни, осигури ни и топли дрехи. Кожуси.

— Мислех си — изрече бавно Лютичето, — че ще презимуваме тук. Че ще останем…

— Ако искаш, остани — подхвърли Гералт, без да се замисля.

— Искам. — Лютичето неочаквано остави лютнята и се изправи. — И ще остана.

Вещерът шумно си пое въздух. Помълча. Гледаше един гоблен, на който беше изобразена битката между титан и дракон. Титанът, твърдо застанал на двата си леви крака, се опитваше да строши челюстта на дракона, а драконът не изглеждаше възхитен.

— Ще остана — повтори Лютичето. — Аз обичам Анариета. И тя също ме обича.

Гералт продължаваше да мълчи.

— Ще получите още един кон — продължи поетът. — Ще наредя да изберат за теб породиста кобила, на име Плотка, разбира се. Ще бъдете нахранени, обути и топло облечени. Но от сърце те съветвам да изчакаш до пролетта. Анариета…