Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 160
Анджей Сапковски
— Знам.
— Обогати си знанията: преди сто години не е замръзвало нито едно от пристанищата на Залива. Преди сто години — за това има доста свидетелства — в Талгар са отглеждали краставици и тикви, а в Каингорн — слънчоглед и лупина. Сега не ги отглеждат, защото не е възможно — там просто е твърде студено. А знаеш ли, че в Каедвен е имало лозя? Наистина, тамошните вина не са били сред най-хубавите, за което свидетелстват ниските им цени, отбелязани в запазилите се документи. Но въпреки това каедвенските поети са ги възпявали. Сега в Каедвен изобщо няма лози. Защото сегашните зими са доста по-студени от някогашните, а силният студ убива лозите. Не просто забавя вегетацията, а просто ги убива. Унищожава ги.
— Разбирам.
— Да… — замисли се Нимуе. — Какво още да добавя? Освен че в Талгар снегът пада в средата на ноември и се придвижва на юг със скорост над петдесет мили в денонощие? Че в края на декември — началото на януари се случва да има виелици при Алба, където само преди сто години снегът е бил сензация? А това, че топенето на снеговете и на ледената покривка на езерата става през април, се знае от всяко дете. И всяко дете се чуди защо този месец се нарича „цветен“. Ти не си ли се учудвала?
— Не особено — призна си Кондвирамурс. — Защото при нас, във Виковаро, не казваме „цветен“, а „лъжецвят“, или на елфически —
— Тези древни времена са само преди сто — сто и двайсет години. Това е почти вчера, момиче. Итлина е била абсолютно права. Нейното предсказание се изпълнява. Светът ще загине под слоеве лед. Цивилизацията ще загине по вина на Разрушителката, която е можела да открие път за спасение. Но както се знае от легендата, не го е направила.
— По причини, които легендата премълчава. Или обяснява с помощта на мъгливо и наивно морализиране.
— Това е вярно. Но фактът си остава факт. Белият студ е факт. Цивилизацията на северното полукълбо е обречена на гибел. Тя ще загине под разрастващия се ледник, под вечен сняг и мраз. Но не бива да се паникьосваме, защото разполагаме с още време, преди това да се случи.
Слънцето залезе изцяло, ослепителният отблясък изчезна от повърхността на езерото. Върху водата се спусна пътека от по-мека, щадяща очите светлина. Над кулата
— Колко време? — попита Кондвирамурс. — Колко ще продължи това според теб? Тоест, с колко време разполагаме?
— Много.
— Колко, Нимуе?
— Около три хиляди години.
В езерото, на лодката, Краля Рибар изпляска с веслото и изруга. Кондвирамурс въздъхна шумно.
— Малко ме поуспокои — каза тя след кратко мълчание. — Но само малко.
* * *
Следващото място се оказа едно от най-противните, които Цири беше посещавала — безспорно влизаше в първата десетка, и то в началото й.
Това беше пристанище, пристанищен канал — тя виждаше лодки и галери при кейовете и пристаните, виждаше гора от мачти, виждаше платна, тежко увиснали в неподвижния въздух. Наоколо пълзеше и се кълбеше смрадлив дим.