Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 158

* * *

Ръката вече не беше толкова зле. Наистина, беше подута, болеше, но като че ли нито една кост не беше строшена.

Когато дойде вечерта, на небето наистина изгря една луна. Но на Цири не й се искаше да признае този свят за свой.

Нито пък да стои в него повече, отколкото трябва.

* * *

— Тази нощ ще бъде хубава — промърмори Нимуе. — Усещам го.

Кондвирамурс въздъхна.

Хоризонтът пламтеше в злато и пурпур. В същите цветове беше и ивицата, проточила се през водите на езерото от хоризонта до острова. Седяха на терасата, в кресла, зад които беше огледалото с абаносова рамка и гобленът, изобразяващ сраснал се със скалата замък, отразяващ се във водите на планинско езеро.

„За коя ли подред вечер седим така до мръкване, и до по-късно, в мрака? — помисли си Кондвирамурс. — Без никакъв резултат? Само говорейки си?“

Захладняваше. Магьосницата и послушницата се загърнаха с кожусите си. От езерото се разнасяше скърцането на весла, но лодката на Краля Рибар не се виждаше, тя се губеше в ослепителния блясък на залеза.

— Често сънувам, че съм в ледена пустош — върна се Кондвирамурс към прекъснатия разговор. — В нея няма нищо, освен бял сняг и грамади от искрящ под слънчевата светлина лед. И цари тишина — тишина, звънтяща в ушите. Неестествена тишина. Тишината на смъртта.

Нимуе кимна, сякаш показвайки, че знае за какво става въпрос. Но не каза нищо.

— И изведнъж — продължи послушницата — започва да ми се струва, че чувам нещо. Че усещам как ледът под краката ми трепери. Отпускам се на колене, разравям снега. Под него има лед, прозрачен като стъкло, като чистите планински езера, където камъните на дъното и плуващите риби се виждат въпреки дълбочината на водата. И аз също виждам в съня си, макар че водата е дълбока десетки, а може би стотици сажени. Това не ми пречи да виждам… И да чувам… Хора, викащи за помощ. Там, долу, дълбоко под снега… лежи замръзнал свят.

Нимуе не се обади и този път.

— Разбира се, аз знам какъв е източникът на този сън — продължи послушницата. — Пророчеството на Итлина, прословутите Бял студ, Време на мраз и Вълча виелица. Светът, умиращ сред снегове и ледове, за да се възроди отново след много векове, както гласи пророчеството. Пречистен и по-добър.

— Вярвам дълбоко в това, че светът ще се възроди — каза тихо Нимуе. — Но не и че ще бъде по-добър.

— Моля?

— Чу ме добре.

— И не ми се е причуло? Нимуе, Белият студ е предсказван вече хиляди пъти, при всяка сурова зима казват, че вече е дошъл. Сега дори и децата не вярват, че някоя зима може да заплаши света.

— Моля. Децата не вярват. А аз, представи си, вярвам.

— Изхождайки от някакви рационални съображения? — попита Кондвирамурс с лека ирония. — Или изключително заради мистична вяра в непогрешимостта на елфическите пророчества?

Нимуе мълча дълго, пощипвайки мъха на кожухчето си.

— Земята има кълбовидна форма и се върти около слънцето — каза тя най-накрая с леко менторски тон. — Съгласна ли си с това? Или може би си в някоя от модните секти, които имат съвсем различни разбирания?