Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 87

„Леглото си е нейно — отвърна Маделин. — Аз нямам нищо против да си го вземе.“

Каза го, за да нарани Абигейл, да ѝ го върне, да покаже безразличие от факта, че Абигейл се изнася и макар че ще им гостува през уикендите, истинският ѝ живот и истинският ѝ дом ще са другаде. Но Абигейл изобщо не изглеждаше наранена. Просто беше доволна, че ще си вземе леглото.

— Здрасти — каза Ед от вратата на спалнята.

— Здрасти — отвърна Маделин.

— Абигейл трябва да опакова багажа си сама — каза той. — Със сигурност е достатъчно голяма за това.

Може и да беше, но Маделин се грижеше за всички дрехи в къщата. Тя знаеше местата на всички артикули в поточната линия пране-сушене-сгъване-прибиране и затова смяташе за нормално да събере багажа ѝ. Още от първата си среща с Абигейл Ед винаги очакваше от нея нещо повече. Колко пъти го бе чувала да повтаря неизменното: „със сигурност е достатъчно голяма за това“. Ед не познаваше деца на възрастта на Абигейл и на Маделин ѝ се струваше, че той винаги вдигаше летвата мъничко по-високо за нея. С Фред и Клоуи бе различно, защото той беше до тях от самото начало. Познаваше ги и ги разбираше така, както никога не бе успял да опознае и разбере Абигейл.

Обичаше я, разбира се, беше добър и внимателен втори баща — трудна роля, в която той влезе веднага, без да се оплаква (два месеца след началото на връзката им Ед отиде с Абигейл на сутрешен чай по случай Деня на бащата в училище; по онова време Абигейл го обожаваше), и може би двамата щяха да изградят прекрасни взаимоотношения, ако Нейтън, блудният баща, не бе избрал най-лошия момент за завръщането си, когато Абигейл беше на единайсет. Твърде голяма, за да ѝ влияеш. Твърде малка, за да разбереш или контролираш чувствата ѝ. Тя се промени за един ден. Сякаш внезапно бе решила, че проявата на елементарно уважение към Ед е предателство спрямо баща ѝ. Ед имаше старомодна склонност към строгост и не понасяше неуважението, а това го поставяше в неблагоприятна позиция спрямо Нейтън, който залагаше на забавленията.

— Смяташ ли, че вината е моя? — попита Ед.

Маделин вдигна поглед.

— Какво?

— За това, че Абигейл се мести при баща си? — Изглеждаше измъчен и неуверен. — Твърде строго ли се държах с нея?

— Не, разбира се — отвърна Маделин, макар наистина да смяташе, че отчасти вината е негова, но какъв смисъл имаше да го казва? — Мисля, че Бони е истинската атракция.

— Питала ли си се някога дали Бони не се е подлагала на електрошокова терапия? — замислено попита Ед.

— От нея наистина лъха някаква пустота — съгласи се Маделин.

Ед влезе в стаята и прокара длан по един от стълбовете на балдахина.

— В чудо се видях, докато сглобя това легло. Мислиш ли, че Нейтън ще успее да се справи?

Маделин изсумтя.

— Може би трябва да му предложа помощта си — каза, Ед. Изобщо не се шегуваше. Не понасяше зле свършена работа от типа „направи си сам“.

— Да не си посмял! Ти не трябваше ли да си тръгнал вече? Нямаш ли интервю?

— Да, имам. — Ед се наведе да я целуне.

— С някоя интересна личност?

— С най-стария читателски клуб на полуостров Пириуи — отвърна Ед. — Срещат се веднъж месечно от четиресет години насам.