Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 84

Губеше разсъдъка си.

Започна да отваря един след друг благотворителни уебсайтове, събрали всичката болка и страдание на света: рак, редки генетични заболявания, бедност, нарушение на човешките права, природни бедствия. Даряваше и даряваше, и даряваше. В рамките на двайсет минути дари двайсет хиляди долара от парите на Пери. В замяна не получи никакво удовлетворение, никакво удоволствие или гордост. Гадеше ѝ се. Докато тя даряваше пари за благотворителни каузи, едно младо момиче лазеше на четири крака в банята и търкаше мръсните ъгли на душ кабината ѝ.

Ами тогава почиствай сама собствената си къща! Уволни чистачите. Но това няма да помогне и на тях, нали? Дай още пари за благотворителност! Дарявай до болка!

Тя похарчи още пет хиляди долара.

Щеше ли това да навреди на семейния им бюджет? Селест нямаше представа. Пери се грижеше за парите. Това му беше работата в крайна сметка. Не ги криеше от нея. Селест знаеше, че той с радост би обсъдил с нея всичките им банкови сметки и инвестиционни портфейли, ако тя имаше подобно желание, но мисълта да узнае точните цифри ѝ докарваше световъртеж.

„Днес отворих сметката за електричество и направо ми се доплака“ — бе казала Маделин онзи ден и Селест изпита желание да я плати вместо нея, но Маделин, естествено, нямаше нужда от нейната благотворителност. Двамата с Ед си живееха охолно. Само дето имаше толкова много различни нива на „охолно“, а на нивото на Селест никоя сметка за електричество не можеше да я разплаче. Така или иначе, човек не можеше просто ей така да подава пари на приятелите си. Можеше да плати обяд или кафе от време на време, но дори и тогава трябваше да внимава да не обиди човека отсреща, да не го прави твърде често, та да изглежда като фукане, сякаш парите бяха част от нея, а всъщност те бяха на Пери и тя нямаше никакъв принос, просто случаен късмет, точно като външния ѝ вид. Не беше нейно решение.

Веднъж, докато учеше в университета, нахълта на една от лекциите в отлично настроение и седна до момиче на име Линда.

„Добро утро!“ — поздрави я.

Линда я погледна с почти комично изумление.

„Ох, Селест! — изстена тя. — Точно днес просто нямам сили за теб. Не и когато се чувствам толкова смачкана, а ти влизаш с танцова стъпка и изглеждаш като… знаеш как… така.“ Тя махна с ръка към лицето на Селест, сякаш бе нещо отблъскващо.

Момичетата около тях избухнаха в смях, като че ли най-после някой се бе осмелил да изрече на глас нещо ужасно смешно и бунтарско. Смееха се и не спираха, а Селест се усмихваше сковано, идиотски, защото как иначе би могъл човек да реагира на това? Почувства го като шамар, но трябваше да го приеме като комплимент. Да изрази признателност. Никога повече не си позволявай да изглеждаш твърде щастлива, каза си. Това дразни околните.

Признателност, признателност, признателност.