Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 55

„Много съжалявам, Мади, но аз просто не съм роден за това.“ Така бе казал Нейтън, когато Абигейл беше на три седмици, ревливо бебе, чийто най-дълъг сън след изписването от болницата бе трийсет и две минути. „И аз“ — отвърна тогава Маделин и се прозя. И през ум не ѝ мина, че той говори буквално. Час по-късно с дълбоко изумление наблюдаваше как той събира дрехите си в големия червен сак за крикет. После хвърли бегъл поглед към бебето, сякаш нямаше нищо общо с него, и си тръгна. Маделин никога нямаше да му прости или да забрави онзи бегъл поглед, който хвърли тогава на красивата си малка дъщеря. А сега тази дъщеря бе тийнейджърка, приготвяше сама обяда си, ходеше с автобус до училище без придружител и подвикваше през рамо на излизане: „Не забравяй, че довечера ще спя у татко!“.

— Здрасти, Маделин! — поздрави я Джейн.

Джейн отново носеше бяла тениска с остро деколте (нима не притежаваше друг тип горна дреха?), същата дънкова пола и същите джапанки. Косата ѝ бе опъната назад в болезнено стегнатата конска опашка и естествено, тайно дъвчеше дъвка, както само тя умееше. Нейната изчистена ненатрапчивост носеше облекчение на Маделин, сякаш Джейн бе точно онова, от което се нуждаеше, за да се почувства по-добре — по същия начин човек копнееше за обикновена препечена филийка след прекарана болест.

— Джейн — сърдечно отвърна тя. — Как си? Виждам, че вече си се запознала с моя възхитителен бивш съпруг и неговото семейство.

— Хо-хо-хо — обади се Нейтън с намерението да прозвучи като Дядо Коледа, защото просто не знаеше как иначе да реагира на хапливото „възхитителен бивш съпруг“.

Маделин усети дланта на Ед върху рамото си — предупреждение, че поведението ѝ е напът да прекрачи границата на доброто възпитание.

— Да — отвърна Джейн. — А това са родителите ми — Ди и Бил.

— Здравейте! Внукът ви е просто прекрасен. — Маделин се изплъзна от ръката на Ед и се здрависа с родителите на Джейн, които бяха чудесни, или поне така изглеждаха.

— Всъщност ние смятаме, че в Зиги се е преродил моят скъп баща — грейна майката на Джейн.

— Не, не смятаме така — намеси се бащата. Той погледна към Клоуи, която подръпваше роклята на майка си. — А това трябва да е вашето дребосъче, а?

Клоуи връчи на майка си бледорозов плик.

— Може ли да ми го пазиш, мамо? Това е покана за рождения ден на Амабела. Трябва да сме облечени като нещо, което започва с буквата А. Аз ще се облека като принцеса. — И избяга нанякъде.

— Очевидно горкичкият Зиги не е поканен на това парти — сниши глас майката на Джейн.

— Мамо — обади се Джейн. — Стига!

— Какво? Не е нормално да раздаваш покани в училищния двор, освен ако не каниш целия клас — възмути се Маделин.

Тя се огледа наоколо за Рената и видя Селест, която тъкмо пристигаше — със закъснение, както винаги, — уловила за ръце близнаците и възмутително красива. Сякаш в училището се бе появило същество от друг биологичен вид. Маделин видя как един от бащите на второкласниците направи комичен опит да я погледне повторно и едва не се препъна в една раница.