Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 45
Лиан Мориарти
— Значи затова, предполагам, Харпър не иска да контактува с мен — каза Джейн. — Заради случилото се в…
— Джейн — прекъсна я Маделин. — Този мъфин е…
Джейн се усмихна на удивеното ѝ лице. Имаше троха на носа си.
— Благодаря, мога да ти дам рецептата, ако…
— О, господи, не искам рецептата, искам само
— Да не си посмяла! — каза Джейн. Маделин, осъзна тя, бе един от онези леко опасни хора, които се хвърляха с рогата напред да защитават приятелите си и превръщаха едно безобидно недоразумение в гигантска драма.
— Е, аз няма да търпя това. Ако тези жени те тормозят заради случилото се в деня за ориентация, много ще се ядосам. Това може да се случи на всекиго.
—
— Разбира се, че ще му повярваш. Сигурна съм, че не го е направил. Изглежда кротко дете.
— Сто процента съм сигурна. Е, нека са деветдесет и девет. Аз…
Тя замълча и преглътна, защото внезапно я обзе непреодолимо желание да обясни съмненията си на Маделин. Да ѝ каже какво точно означаваше този един процент несигурност. Просто… да го каже. Да го превърне в история, която никога не бе споделяла с когото и да било. Да го сглоби в случка с начало, среда и край.
Можеше просто да говори, без да мисли за това, без да го чувства, докато разкажеше цялата история.
И тогава може би Маделин щеше да каже по нейния категоричен, нетърпящ възражение начин:
Ами ако направеше обратното? Ако съмнението, което Джейн изпитваше в момента, се отразеше дори за миг върху лицето на Маделин, тогава какво? Това би било най-лошото предателство спрямо Зиги.
— О, Абигейл! Ела да хапнеш един мъфин с нас! — Маделин вдигна поглед към момичето, което влезе в кухнята. — Джейн, това е дъщеря ми Абигейл. — В гласа ѝ се бе прокраднала фалшива нотка. Тя остави мъфина и заопипва обицата си. — Абигейл? — повтори тя. — Това е Джейн.
Джейн се завъртя на стола си.
— Здрасти, Абигейл — каза тя на момичето, което стоеше неподвижно, с изпънат гръб и сключени пред гърдите ръце, сякаш участваше в религиозна церемония.
— Здравей — отвърна Абигейл и се усмихна на Джейн с внезапен изблик на неочаквана топлота. Имаше ослепителната усмивка на Маделин, но ако изключим това, човек никога не би ги взел за майка и дъщеря. Абигейл имаше по-тъмен цвят на кожата и по-остри черти. Косата ѝ, отметната назад, бе раздърпана и невчесана, сякаш току-що се надигаше от леглото, и носеше безформена като чувал рокля върху черен клин. Ръцете ѝ бяха изрисувани с къна в сложни плетеници чак до лактите. Единственото бижу, което носеше, бе сребърен череп, висящ на черна връзка за обувки около шията ѝ. — Татко ще ме вземе — каза тя.