Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 44

— Виж се само, пристигаш ми с прясно изпечени мъфини, а аз съм тази, която е облечена като домакиня от петдесетте. Много харесвам идеята за печене на сладки, но нещо не успявам да я превърна в реалност, така се получава, че никога не разполагам с всички необходими продукти. Как успяваш да се снабдиш и с брашно, и със захар, и с… не знам… ванилова есенция?

— Ами… купувам ги. От едно място, наречено супермаркет.

— Предполагам, че си правиш списък. А после не забравяш да вземеш този списък със себе си.

Джейн забеляза, че усещането на Маделин относно печенето на Джейн бе подобно на усещането на Джейн относно аксесоарите на Маделин: смътно възхищение от нещо екзотично и непонятно.

— Селест и момчетата също ще дойдат. Тя ще излапа всичките ти мъфини. Чай или кафе? По-добре да не пием шампанско при всяка наша среща, макар че не съм категорично против. Имаш ли повод за празнуване?

Маделин я поведе към огромната всекидневна, комбинирана с кухнята.

— Нямам никакъв повод за празнуване — отвърна Джейн.

Един обикновен чай е достатъчен.

— Е, как мина преместването? — попита Маделин. — Ние бяхме нагоре по крайбрежието по това време, иначе щях да предложа на Ед да ти помогне. Винаги го предлагам за хамалска помощ. Той много обича.

— Сериозно?

— Не, не. Шегувам се. Много ми се сърди. Казва: „Не съм някакъв електрически уред, който да даваш назаем!“. — Тя преправи гласа си, имитирайки съпруга си, докато включваше електрическата кана. Конската ѝ опашка се полюшваше в тон с движенията. — След като дава пари, за да вдига тежести във фитнес залата, защо да не разнесе малко кашони безплатно? Сядай. Извинявай за безпорядъка.

Джейн се настани на дългата дървена маса, покрита с отломки от семеен живот: стикери с балерини, отворена книга, слънцезащитен лосион, ключове, някаква електронна играчка, самолетче, сглобено от „Лего“.

— Моето семейство ми помогна да се преместя — каза Джейн. — Има много стълби. Това не им хареса особено, но те са хората, които никога не позволяват да плащам на хамали.

(„Ако след шест месеца се наложи да влача този шибан хладилник обратно надолу по тези стълби, ще…“ — бе казал брат ѝ.)

— Мляко? Захар? — попита Маделин, след като пусна торбичките чай в чашите.

— Нищо, благодаря. Аз… тази сутрин видях една майка от детската градина — каза Джейн. Искаше да повдигне темата за инцидента, докато Зиги го нямаше. — На бензиностанцията. Според мен се престори, че не ме е видяла.

Не предполагаше. Знаеше го със сигурност. Жената извърна глава в другата посока толкова бързо, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар.

— О, така ли? — Маделин звучеше развеселена. Взе си мъфин. — Коя точно? Помниш ли как се казва?

— Харпър — отвърна Джейн. — Сигурна съм, че беше Харпър. Помня, че наум я нарекох Висящата Харпър, защото през цялото време сякаш висеше над рамото на Рената. Тя е една от онези Руси карета, предполагам, с продълговато, угрижено лице. Прилича на ловджийска хрътка.

Маделин се изкиска.

— Точно такава е. Да, Харпър е много добра приятелка на Рената и изпитва необяснимо странна гордост от това, все едно Рената е някаква знаменитост. Изпитва потребност редовно да уведомява околните, че тя и Рената водят съвместен социален живот. „О, прекарахме си великолепно в един великолепен ресторант.“ — Маделин отхапа от мъфина си.