Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 47

— Не ми говори така! — извика след нея Маделин. Входната врата се захлопна.

— Мамо, умирам от глад — каза момченцето.

— Вземи си мъфин — мрачно отвърна Маделин и се свлече обратно на стола си. — Това е съпругът ми — Ед, и синът ми — Фред. Ед, Фред. Лесно се помни.

— Защото се римуват — поясни Фред.

— Здрасти — каза Ед и се ръкува с Джейн. — Съжалявам за „отвратителната“ гледка, която представлявам в момента. С Фред ходихме да караме сърф. — Седна до Маделин и прехвърли ръка през рамото ѝ. — Абигейл те ядоса, така ли?

Маделин облегна глава на рамото му.

— Като мокро солено куче си.

— Страхотни са. — Фред отхапа огромно парче от мъфина си и посегна да вземе още един. Следващия път Джейн щеше да донесе двойна доза.

— Мамо! Тряаааааабваш ни! — извика Клоуи от дъното па коридора.

— Отивам да си карам скейтборда. — Фред взе трети мъфин.

— Каска — казаха Маделин и Ед едновременно.

— Мамо! — извика Клоуи.

— Идвам! — отвърна Маделин. — Поговорете си с Джейн, Ед — добави тя и излезе от стаята.

Джейн се подготви да води разговора, но Ед ѝ се усмихна предразполагащо, взе си мъфин и се облегна назад в стола си.

— Значи, ти си майката на Зиги. Как избра името Зиги?

— Брат ми го предложи — отвърна Джейн. — Той е голям почитател на Боб Марли, който е кръстил сина си Зиги, предполагам. — Припомни си удивителното усещане от тежестта на новороденото бебе в ръцете си и дълбочината на сериозния му поглед. — Хареса ми това, че звучи различно. Моето име е толкова обикновено. Джейн — пълна скука.

— Джейн е прекрасно име, класическо — уверено заяви Ед и Джейн съвсем мъничко се влюби в него. — Всъщност, когато избирахме име за Клоуи, аз имах Джейн в своя списък, но отпадна, а и вече бях спечелил предишната надпревара с Фред.

Погледът на Джейн попадна върху сватбената снимка на стената: Маделин носеше тюлена рокля в цвят шампанско и седеше в скута на Ед, а очите и на двамата бяха стиснати в непринуден изблик на смях.

— Как се запознахте с Маделин? — попита тя, за да поддържа разговора.

Ед грейна. Очевидно обичаше да разказва тази история.

— Като деца живеехме в срещуположни къщи на една и съща улица — започна той. — Маделин живееше в съседство с голямо ливанско семейство. Имаха шестима синове: високи, едри момчета. Изпитвах ужас от тях. Често играеха крикет на улицата, а понякога се включваше и Маделин. Втурваше се на улицата, два пъти по-дребна от онези огромни буци, с панделки в косата, с лъскави гривнички по ръцете, знаеш я каква е, най-нежното момиченце, което можеш да си представиш, но как играеше крикет, мили боже!

Той остави мъфина си на масата и се изправи да покаже.

— Та, излиза тя, скок-подскок, люшка коса, подмята рокля, хваща бухалката и — БАМ! — Замахна с въображаема бухалка за крикет. — И онези момчета падат на колене и се хващат за главите.

— Пак ли разказваш историята с крикета? — Маделин се върна от стаята на Клоуи.

— Тогава се влюбих в нея — каза Ед. — Истински, лудо, дълбоко. Докато гледах от прозореца на стаята си.

— Аз дори не знаех, че съществува — безгрижно добави Маделин.