Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 42

Лиан Мориарти

— Липсва ли ти вече? — попита Маделин. Шегичка.

Последва мълчание.

— Там ли си още? — добави Маделин.

— Приятно ми е да вечеряме препечени филийки — отвърна Селест.

— О, да, ние ядем кисело мляко и шоколадови бисквити всеки път, когато Ед заминава някъде — каза Маделин. — Мили боже, защо изглеждам толкова уморена?

Провеждаше разговора си, седнала на леглото в свободната стая/кабинет, където винаги сгъваше прането, и случайно бе зърнала отражението си в огледалната врата на гардероба. Изправи се и застана пред огледалото с телефона в ръка.

— Може би защото си уморена — предположи Селест.

Маделин докосна меката част под окото си.

— Снощи спах много добре! Всеки ден си казвам: „Божичко, днес изглеждаш малко уморена“, и едва наскоро ми хрумна, че не е, защото съм уморена, а защото вече изглеждам така.

— Краставици? Нали това се използваше при подпухнали очи? — разсеяно каза Селест. Маделин знаеше, че Селест изпитваше пълно безразличие към цял един житейски отрязък, който Маделин обожаваше: дрехи, грижа за кожата, грим, парфюми, бижута, аксесоари. Понякога Маделин поглеждаше Селест с нейната червеникавозлатиста дълга коса, небрежно прибрана на тила, и изпитваше желание да я хване и да си поиграе с нея като с някоя от куклите „Барби“ на Клоуи.

— Скърбя за изгубената си младост — каза тя на Селест.

Селест изсумтя.

— Наясно съм, че дори като млада не съм била особено красива…

— Все още си красива.

Маделин се изплези на отражението си в огледалото и му обърна гръб. Не искаше да признае, дори пред себе си, колко дълбоко я депресираше остаряването на лицето ѝ. Искаше ѝ се да бъде над подобни измислени проблеми. Искаше ѝ се да я депресира състоянието на света, а не подпухването или сбръчкването на кожата ѝ. Всеки път, когато забелязваше доказателства за естественото стареене на тялото си, изпитваше неоправдан срам, сякаш не се стараеше достатъчно. Междувременно Ед ставаше все по-сексапилен с всяка изминала година, докато бръчиците около очите му се умножаваха, а косата му сивееше.

Тя отново седна на леглото и започна да сгъва дрехи.

— Бони дойде да вземе Абигейл днес — каза на Селест. — Появи се на входната врата и изглеждаше като… не знам… като шведска берачка на плодове, пригладила косата от челото си с карирано шалче в червено и бяло. Абигейл буквално избяга от къщата. Излезе тичешком. Сякаш нямаше търпение да избяга далеч от съсухрената си майка.

— О! Сега разбирам.

— Понякога имам усещането, че губя Абигейл. Чувствам как се отдалечава от мен и ми се иска да я хвана за раменете и да ѝ кажа: „Абигейл, той напусна и теб. Заряза и двете ни“. Но трябва да се държа като възрастен. Най-ужасна от всичко обаче е мисълта, че тя всъщност е по-щастлива с тяхното тъпо семейство, в което медитират и идат нахут.

— Със сигурност не е така, Маделин.

— Нали? Мразя нахут.

— Наистина ли? Аз пък много обичам нахут. Освен това е полезен.

— Млъкни! Е, ще доведеш ли момчетата да си играят със Зиги? Имам усещането, че горкичката Джейн ще има огромна нужда от приятели тази година. Нека бъдем нейни приятелки и да се грижим за нея.