Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 37

Той се усмихна в отговор и я придърпа към себе си.

— Изглеждаш прекрасно в тази рокля — прошепна в ухото ѝ.

На следващия ден двамата винаги се отнасяха един към друг по този начин — нежно и трепетно, сякаш заедно бяха преживели нещо ужасно, като природно бедствие, което едва не бе отнело живота им.

— Тате! — изписка Джош. — Ела да ни гледаш!

— Идвам! — извика Пери, заудря с юмруци по гърдите си като горила и тръгна след тях прегърбен, с увиснали до тялото ръце и маймунски крясъци. Момчетата полудяха от радост, престориха се на уплашени и хукнаха да се спасяват.

Беше просто семейна кавга, каза си тя. Всички двойки се карат.

Предишната нощ момчетата бяха останали да спят у майката на Пери. „Направете си една романтична вечеря без тези малки разбойници“ — каза им тя.

Всичко започна от компютъра.

Селест тъкмо проверяваше работното време на магазина за училищни униформи, когато на екрана се изписа съобщение относно някаква „катастрофална грешка“. „Пери — извика тя от кабинета, — нещо става с компютъра!“, макар че една миниатюрна частица от нея я предупреждаваше: Не, не му казвай! Ами ако не може да го поправи?

Глупачка, глупачка, глупачка. Трябваше да прояви малко разум. Но вече бе твърде късно. Той влезе усмихнат в кабинета.

— Дръпни се настрана, жено!

В семейството им той беше този, който разбираше от компютри. Обичаше да решава проблемите вместо нея и ако тогава бе успял да го поправи, всичко щеше да бъде наред.

Но той не успя.

Минутите се нижеха. Съдейки по прегърбените му рамене, нещата не вървяха добре.

— Не се тревожи — каза Селест. — Остави го.

— Мога да го направя — отвърна той и раздвижи мишката. — Знам какъв е проблемът; просто трябва да… Мамка му!

Отново ругаеше. Отначало го правеше тихо, после все по-високо. Гласът му тежеше като юмрук. Селест потръпваше всеки път.

А паралелно c неговия гняв растеше и нейният, защото тя вече виждаше как точно щеше да протече вечерта и как би могла да протече, ако не беше направила такава „катастрофална грешка“.

Приготвеното от нея плато с морски дарове щеше да си остане неизядено. Тортата „Павлова“ щеше да се плъзне от подноса директно в кофата за боклук. Прахосани на вятъра усилия, време, пари. Тя ненавиждаше прахосването. От него ѝ се гадеше.

Така че, когато каза: „Моля те, Пери, просто го зарежи“, в гласа ѝ се долавяше раздразнение. И там беше грешката ѝ. Може би трябваше да го каже по-мило. Да бъде по-търпелива. Да замълчи.

Той извъртя стола и се обърна с лице към нея. Очите му вече светеха от гняв. Твърде късно. Него вече го нямаше. Хвър-хвър, вранче.

И въпреки това тя не отстъпи. Отказа да се оттегли. Продължи да се отбранява докрай, защото всичко бе толкова нелепо и абсурдно. Помолих го да погледне компютъра. Не биваше да става така, продължаваше да се гневи наум една част от нея дори когато започна размяната на крясъци и сърцето ѝ се разхлопа, а мускулите ѝ се напрегнаха в готовност. Не е честно. Не е редно.

Този път беше още по-зле от обичайното, защото момчетата ги нямаше. Не им се налагаше да говорят тихо и да съскат един срещу друг зад затворени врати. Къщата бе твърде голяма, за да ги чуят съседите. Сякаш и двамата се наслаждаваха на възможността да се карат на воля, без ограничения.