Читать «Гнездо на усойници» онлайн - страница 113

— Мастър Даунби!

Обърнахме се.

Той очерта кръстен знак във въздуха.

— Заповядай след година в Рим.

После се засмя тихо и иронично, а ние с Бенджамин поехме по галериите, докато излязохме на обления в слънчева светлина двор.

Група здрави прислужници с ливреите на Медичи ни очакваха. След час бяхме вън от Флоренция и под палещите лъчи на слънцето препускахме по крайбрежния път към най-близкото пристанище. Там останахме още един ден, преди водачът на ескорта да ни осигури места на генуезкия кораб, който заминаваше за лондонското пристанище. Чувствах се добре на борда и макар че облекчението ми се примеси с опасения, когато се отправихме към открито море, плаването ни мина леко. Не срещнахме галери на турски корсари. В Бискайския залив ни пресрещна буря, но като цяло пътуването ни беше безметежно. След три седмици времето стана по-хладно, морето се успокои и когато белите скали на Англия се появиха пред погледите ни, аз паднах на колене и благодарих на Бога. Беше ми дошло до гуша от измамния блясък на Флоренция. Не съм вярвал, че ще изпитам такова желание да се мушна в постелята в Ипсуич и да заспя блажено. (Е, поне докато пристигне млекарката.) Но Бенджамин беше мълчалив. Още страдаше заради избиването на семейство Албрици. От време на време се ядосваше открито на злината на Джулио Медичи.

— Не разбираш ли, Роджър — каза ми той горчиво на няколко пъти, докато стояхме, облегнати на релинга и гледахме как слънчевите лъчи танцуват по морската повърхност. — Не разбираш ли, че семейство Албрици може би са били невинни? Възможно е Медичите от Рим, дори самият кардинал да са отговорни за убийството на бащата на Енрико. От това са спечелили не само скъпоценностите, но и са премахнали от пътя си една влиятелна флорентинска фамилия. А после използваха Енрико, за да унищожат и Албрици.

— Но това не е всичко, нали, господарю?

— Да, и скъпият ми чичо знае останалото. Борели не е трябвало да стигне до Англия.

— Тогава защо ни изпратиха?

— За да предадем съобщение на лорд Джулио, да изразим гнева или предполагаемия гняв на нашия владетел от смъртта на Франческо Албрици. Ние сме само пешки, Роджър. Но в шаха, ако използваш пешките умело, можеш да вземеш офицер или дори цар.

Поехме по Темза и корабът акостира на Даугейт. Попивах с поглед гледките, миризмите и шумовете на Лондон. Беше сива и студена утрин, но за мен това беше раят на земята. Дори баржите, които изхвърляха боклук в реката, ми се струваха красиви, а след като слязохме на брега изненадах господаря си, защото паднах на колене и целунах кея. Не се радвах, само защото съм отново в Лондон. Бях доволен, че ще се отърва от удушвачи, саби и най-вече от звъна на метал в метал. Тръгнах направо за любимата си кръчма, където се настаних удобно в тъмното и вмирисано помещение, докато господарят ми продължи по реката, за да посети Джоана в манастира „Сион“. Изпих три литра бира и запях с група моряци. Дори тях успях да изненадам с мръсните песни, които знаех.

Късно следобед господарят ми се върна, тъжен и унил. Макар и красива, Джоана беше безумна, полудяла заради благородния си любим, който я прелъстил и изоставил. Бенджамин го беше убил, но твърде късно. Джоана живееше в миналото и постоянно чакаше на прозореца младия Кавъндиш да се върне. Моето настроение само влоши нещата. Бях пиян като талпа и когато господарят ми пристигна, една сладурана ме беше прегърнала, а ръцете ми ровеха из корсета на друга. И двете пищяха от смях, докато им разказвах моята версия на историята за проповедника, магарето и гърдестата селска мома.