Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 95

18.

Половината от главата на Гуидо Серавале беше отнесена, а гърмежът в малката хотелска стая беше толкова силен, че Монталбано чуваше само някакво пищене в ушите си. Възможно ли е все още никой да не е дошъл да почука на вратата поне да попита какво става? Хотел „Дела Вале“ беше построен в края на деветнайсети век, стените му бяха дебели и солидни и може би в този час другоселците, всички до един, бяха на разходка, за да снимат храмовете. По-добре така.

Комисарят отиде в банята, подсуши възможно най-добре лепкавите си от кръвта ръце и вдигна телефона.

— Комисар Монталбано съм. На вашия паркинг има една служебна кола, кажете на полицая да дойде. И незабавно ми изпратете директора.

Първият, който се появи, беше Гало. Веднага щом видя началника си целия изпръскан с кръв по лицето и дрехите, изпадна в ужас:

— Комисарю, комисарю, ранен ли сте?

— Бъди спокоен, кръвта не е моя, а на онзи там.

— Кой е той?

— Убиецът на Ликалци. Засега обаче не споменавай нищо пред никого. Тичай във Вигата и кажи на Ауджело да изпрати съобщение в Болоня. Трябва да държат под строг надзор един човек, някакъв посредствен престъпник, за когото, разбира се, би трябвало да имат информация, казва се Еоло Портинари. Той е неговият съучастник — завърши, посочвайки му самоубиеца. — А, слушай. След това веднага се върни тук.

На вратата Гало се отдръпна, за да направи път на директора на хотела, двуметрово мъжище на височина и ширина в съотношение с ръста. Като видя тялото с половината глава и изпотрошената стая, каза „Ааа?“, като че ли не е разбрал някакъв въпрос, падна на колене в забавен каданс, а после полегна по очи на пода в безсъзнание. Реакцията на директора беше толкова непосредствена, че Гало не беше имал време дори да си тръгне. Двамата завлякоха припадналия в банята и го подпряха на ръба на ваната, Гало взе подвижния душ, пусна струята и я насочи към лицето му. Мъжагата почти веднага дойде на себе си.

— Какъв късмет! Какъв късмет! — мърмореше, докато се подсушаваше.

И тъй като Монталбано го гледаше въпросително, директорът му обясни, потвърждавайки онова, което комисарят вече си беше помислил:

— Цялата японска група е навън.

* * *

Преди да дойдат съдебният следовател Томазео, доктор Паскуано, новият шеф на оперативно-следствената служба и онези от криминологията, на Монталбано му се наложи да си смени костюма и ризата, отстъпвайки пред настояванията на директора на хотела, който беше готов да му даде своите дрехи. Монталбано се нанасяше два пъти в дрехите на този мъжага. С ръце, изгубени вътре в ръкавите, и панталони, набръчкани като акордеон върху обувките, той изглеждаше като джуджето Багонги. Това разваляше настроението му много повече, отколкото да разказва на всички, започвайки всеки път отначало, подробностите около откриването на убиеца и неговото самоубийство. Между въпроси и отговори, между наблюдения и уточнения, между „ако“, „може би“, „но“ и „обаче“ успя да се освободи и да се върне в полицейското управление във Вигата едва към осем и половина вечерта.