Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 94

— Но ако сега…

Серавале разбра, че се самопредава, и изведнъж замлъкна, а Монталбано продължи, сякаш нищо не е чул:

— Моят главен герой е доста хитър. Представете си, продължил е да се обажда в хотела, търсейки госпожата, дори и след като вече я е убил. Но не е наясно с една особеност.

— Каква?

— Вижте, историята е толкова невероятна, че почти не ми се разказва.

— Направете усилие.

— Не мисля, че мога. Ех, добре де, но само за да ви направя услуга. Моят главен герой е разбрал от любовницата си, че маестрото се казва Каталдо Барбера, и е събрал много сведения за него. Сега се обадете на централата и помолете да ви свържат с маестрото, телефонът му е в указателя. Кажете му, че аз ви пращам, и го помолете той самият да ви разкаже историята.

Серавале стана и вдигна слушалката на телефона, каза на телефониста с кого иска да говори и остана на линия.

— Ало? Маестро Барбера ли е? — Веднага щом онзи отговори, прекъсна връзката. — Предпочитам да я чуя от вас.

— Е, добре тогава. Госпожа Микела закарва късно вечерта с колата си маестрото във виличката. Веднага щом Каталдо Барбера вижда цигулката, усеща, че е почти на път да припадне. Свири на нея и няма повече никакви съмнения, че е „Гуарнери“. Говори за това с Микела, казва й, че би искал да я даде за преглед при един безспорен авторитет в тази област. Същевременно съветва госпожата да не държи инструмента във виличката, която твърде рядко се обитава. Госпожата я поверява на маестрото, който я отнася в дома си и в замяна й дава една своя цигулка, която да сложи в калъфа. Тази, която моят незнаещ главен герой се втурва да краде. Ах, щях да забравя, героят ми, след като жената вече е била убита, си присвоява дори торбичката с бижутата й и часовника Piaget. Както се казва, всичко може да се окаже полезно. Прави така, че да изчезнат и дрехите, и обувките й, но това е, за да обърка нарочно още повече нещата и да се опита да отклони изследването за ДНК.

Всичко очакваше, но най-малко реакцията на Серавале. В началото му се стори, че антикварят, който в този момент се беше обърнал с гръб към него, защото гледаше през прозореца, плаче. След това онзи се обърна и Монталбано разбра, че с мъка се удържаше да не се разсмее. Но беше достатъчно само за миг очите му да се срещнат с тези на комисаря, за да избухне с всичка сила в смях. Серавале се смееше и плачеше. След това с явно усилие се успокои.

— Може би е по-добре да дойда с вас — каза.

— Съветвам ви да го направите — отвърна Монталбано. — Онези, които ви очакват в Болоня, имат други намерения.

— Слагам някакъв багаж и тръгваме.

Монталбано го видя да се навежда над куфарчето си, което беше върху една ракла. Нещо в едно от движенията на Серавале го обезпокои и го накара да скочи на крака:

— Не! — изкрещя комисарят и се хвърли напред.

Твърде късно. Гуидо Серавале вече си беше напъхал дулото на револвера в устата и беше натиснал спусъка. Потискайки с усилие напъните си за повръщане, комисарят почисти с ръце лицето си, от което се стичаше някаква лепкава и топла материя.