Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 89

— Изчакай ме — каза комисарят на Гало.

Приближи се до своята кола, в която дремеше Джаломбардо.

— Спях само с едното око! — увери го полицаят.

Комисарят отвори багажника и извади калъфа с евтината цигулка.

— Ти се върни в полицейското управление — нареди на Джаломбардо.

Прекоси фоайето на хотела, изглеждаше като пълен образ и подобие на някой диригент.

— Тук ли е господин Серавале?

— Да, в стаята си е. За кого да предам?

— Не трябва да му предаваш нищо, само трябва да си мълчиш. Комисар Монталбано съм. И ако дръзнеш да вдигнеш телефона, ще те вкарам в дранголника, а после ще видим.

— Четвърти етаж, стая четиристотин и шестнайсет — каза рецепционистът с треперещи устни.

— Търсиха ли го по телефона?

— Когато се върна, му предадох бележките с обажданията, които бяха три или четири.

— Свържи ме с телефонистката на централата.

Телефонистката на централата, която комисарят, кой знае защо, си представяше като младо и симпатично момиче, се оказа обаче стар и плешив шейсетгодишен мъж с очила.

— Служителят от рецепцията ми обясни всичко. От обяд започна да го търси някакъв Еоло от Болоня. Нито веднъж не си каза фамилията. Точно преди десет минути се обади отново и прехвърлих разговора в стаята.

В асансьора Монталбано извади от джоба си имената на всички, които миналата сряда вечерта бяха наели автомобил на аерогарата в Пунта Раизи. Добре де, Гуидо Серавале го нямаше, но Еоло Портинари — да. А от Гуджино беше научил, че е близък приятел на антикваря.

Почука лекичко и докато го правеше, си спомни, че пистолетът му се намираше в жабката на колата.

— Влезте, вратата е отворена.

Антикварят се беше опънал с ръце зад тила в леглото. Беше си свалил само обувките и сакото, а възелът на вратовръзката му все още беше непокътнат. Видя комисаря и скочи на крака като онези кукли на конци, които веднага изхвърчат, щом се отвори капакът на кутията, който ги притиска.

— Спокойно, спокойно — каза Монталбано.

— Ама, моля ви се! — каза Серавале, нахлузвайки припряно обувките си. Облече си дори сакото.

Монталбано се беше настанил на един стол с калъфа върху краката си.

— Готов съм. На какво дължа тази чест?

Внимателно избягваше да поглежда към калъфа.

— Миналия път по телефона ми казахте, че ще останете на мое разположение, ако имам нужда от това.

— Разбира се, повтарям го — каза Серавале, сядайки.

— Щях да ви спестя безпокойството, но след като дойдохте чак дотук за погребението, бих искал да се възползвам.

— Поласкан съм. Какво трябва да направя?

— Да ме изслушате.

— Извинете ме, но не ви разбрах добре.

— Да ме изслушате. Искам да ви разкажа една история. Ако вие прецените, че прекалявам или казвам неправилни неща, веднага се намесете и ме коригирайте.

— Не знам как бих могъл да го направя, комисарю. Аз не познавам историята, която се готвите да ми разкажете.

— Имате право. В такъв случай ще ми споделите впечатленията си накрая. Главното действащо лице в тази история е един господин, който живее доста добре, той е мъж с вкус, собственик на известен магазин за старинни мебели и има добра клиентела. Нашият герой е наследил този бизнес от баща си.