Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 87

— Трябва ми заради отпечатъците — излъга го Монталбано.

— Щом е така, да не забравите, че и аз я държах, когато трябваше да ви я покажа.

— Спомням си отлично. А, докторе, просто от любопитство, в колко часа тръгнахте вчера вечерта от Болоня?

— Има самолет, който излита в осемнайсет и трийсет, с прекачване в Рим, и в двайсет и два часа пристига в Палермо.

— Благодаря.

— Комисарю, извинете ме, но моля ви да се погрижите за туингото.

Хъм, ама че пушилка вдигаше за тази кола!

* * *

Сред хората, които вече си тръгваха, най-накрая видя Анна Тропеано, която говореше с един около четирийсетгодишен висок и много изискан мъж. Със сигурност трябва да беше Гуидо Серавале. В този момент забеляза, че по улицата крачеше Джаломбардо, и го повика:

— Къде отиваш?

— Вкъщи, да хапна, комисарю.

— Съжалявам, но няма никъде да ходиш.

— О, Богородице, точно днес ли, когато жена ми е сготвила макарони на фурна!

— Ще си ги изядеш за вечеря. Виждаш ли онези двамата, брюнетката и господинът, които си говорят?

— Да, господине.

— Него не го изпускай от очи. След малко отивам в полицейското управление, дръж ме в течение какво прави и къде ходи на всеки половин час.

— Ех, добре — каза примирено Джаломбардо.

Монталбано го остави и се приближи към двамата. Анна не го беше видяла, че идва, и цялата се озари от изненадата, очевидно присъствието на Серавале я дразнеше.

— Салво, как си?

Представи ги един на друг.

— Комисар Салво Монталбано, господин Гуидо Серавале.

Монталбано се въплъти божествено в ролята си:

— Ама ние сме се чували по телефона!

— Да, казах ви, че съм на ваше разположение.

— Спомням си го много добре. Заради клетата госпожа ли дойдохте?

— Не можех да не го направя.

— Разбирам ви. Още днес ли отпътувате?

— Да, ще освободя стаята си в хотела към седемнайсет часа. Имам полет от Пунта Раизи в двайсет часа.

— Много добре — каза Монталбано.

Всички изглеждаха щастливи и доволни, че можеше между другото да се разчита на редовността на излитащите самолети.

— Знаеш ли — подхвана Анна, придобивайки светско и непринудено изражение, — господин Серавале тъкмо ме канеше на обяд. Защо не дойдеш с нас?

— Бих бил много щастлив — каза Серавале, понасяйки удара.

Върху лицето на комисаря незабавно се изписа искрено огорчение:

— Ех, ако го знаех по-рано! За съжаление, вече имам поет ангажимент. — Подаде ръка на Серавале: — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Макар че, ако се има предвид поводът, не би било уместно да го казвам.

Побоя се, че прекалява с това да се прави на съвършен глупак, беше влязъл твърде дълбоко в ролята си. Затова и Анна го гледаше с очи, които се бяха превърнали в два въпросителни знака.

— Ние двамата ще се чуем, нали, Анна?

* * *

На вратата на полицейското управление се размина с Мими, който излизаше:

— Къде отиваш?

— Да ям.

— Мамка му, ама всички мислите само за едно нещо!

— Но след като е време за ядене, за какво друго искаш да мислим?

— Кого имаме в Болоня?

— Като кмет ли? — попита смаяно Ауджело.

— Какво ме засяга мен кметът на Болоня? Имаме ли някой приятел в тамошната дирекция на полицията, който може да ни даде отговор в рамките на един час?