Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 26

— Работите ли?

— Да, преподавам в Природо-математическата гимназия в Монтелуза.

— Какво преподавате?

— Физика.

Монталбано я погледна с възхищение. В училище по физика винаги беше между две и две и половина като оценки, но ако в онези времена беше имал такава учителка, може би щеше да се изравни с Айнщайн.

— Вие знаете ли кой я е убил?

Анна Тропеано потрепна, погледна комисаря с умоляващи очи — бяхме си толкова добре, защо слагаш маската на ченге, което е по-лошо от ловджийско куче?

„Никога ли не отпускате захапката?“ — изглежда, искаше да го попита.

Монталбано разбра въпроса, който се четеше в очите на жената, усмихна се, разпери ръце в знак на примирение, все едно искаше да каже: „Това е работата ми“.

— Не — отговори твърдо и решително Анна Тропеано.

— Някакви съмнения?

— Не.

— Госпожа Ликалци обикновено се е връщала в хотела в ранните часове на утрото. Бих искал да ви попитам…

— Идваше при мен. В дома ми. Почти всяка вечер вечеряхме заедно, но ако беше поканена навън, след това минаваше през мен.

— Какво правехте?

— Какво правят две приятелки? Говорехме си, гледахме телевизия, слушахме музика. Или пък нищо не правехме, наслаждавахме се на удоволствието да сме близо една до друга.

— Имала ли е приятелства с мъже?

— Да, няколко. Но нещата не стояха по начина, по който изглеждат. Микела беше много сериозна. Мъжете, виждайки я толкова непринудена и освободена, се заблуждаваха. И неминуемо оставаха разочаровани.

— Имала ли е някой особено натрапчив?

— Да.

— Как се казва?

— Няма да ви кажа. Лесно ще го откриете.

— Всъщност госпожа Ликалци е била твърде вярна на съпруга си.

— Не съм казала това.

— Какво означава?

— Означава това, което току-що ви казах.

— От доста време ли се познавате?

— Не.

Монталбано я погледна, изправи се и се приближи към прозореца. Анна почти яростно запали четвърта цигара.

— Не ми харесва тонът, който придоби последната част от нашия разговор — каза комисарят, застанал с гръб към нея.

— Нито пък на мен.

— Хайде да се сдобрим?

— Добре, нека да се сдобрим.

Монталбано се обърна и й се усмихна. Анна му отвърна със същото. Но в един момент вдигна пръста си като ученичка, защото искаше да му зададе въпрос:

— Може ли да ми кажете, ако не е тайна, как е била убита?

— По телевизията не съобщиха ли?

— Не, нито по „Свободна мрежа“, нито по „Телевигата“. Казаха за откриването на трупа и толкова.

— Не би трябвало да ви го казвам. Но заради вас ще направя изключение. Удушили са я.

— С възглавница ли?

— Не, притискайки лицето й към матрака.

Анна започна да се поклаща също като върховете на дърветата под напора на вятъра. Комисарят излезе и след малко се върна с бутилка вода и чаша. Анна пи, сякаш току-що се беше върнала от пустинята.

— Боже мой, какво е отишла да прави във виличката? — каза го почти на себе си.

— Вие били ли сте някога във вилата?

— Разбира се. Почти всеки ден с Микела.

— Госпожата преспивала ли е понякога там?

— Доколкото аз знам, не.

— Но в банята имаше хавлия, пешкири, кремове.

— Знам. Микела я беше обзавела нарочно с всичко. Когато отиваше във вилата, за да я подрежда, неизбежно се изцапваше с прах, с цимент. Така, преди да си тръгне, си вземаше душ.