Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 24

— Вижте, наистина съм ви признателен. Но не идвайте утре сутринта в полицейското управление, защото имам твърде много срещи, минете следобеда когато искате. Лека нощ.

И тъй като беше стигнал до края на тази работа, реши да я довърши. Намери в телефонния указател името на Аурелио ди Блази и набра номера му. Още преди края на първото позвъняване от другата страна на линията слушалката беше вдигната.

— Ало? Ало? Ти ли си? Ти ли си?

Задъхан и разтревожен глас на мъж на средна възраст.

— Комисар Монталбано съм.

— А!

Монталбано усети, че мъжът изпитваше дълбоко разочарование. Чие ли обаждане очакваше с такава голяма тревога?

— Господин Ди Блази, вие сигурно сте разбрали за горката…

— Знам, знам, чух го по телевизията.

Към разочарованието му се беше добавила и явна досада.

— И така, исках да разбера защо вие от четвъртък на обяд чак до петък вечерта настоятелно сте търсили госпожа Ликалци в хотела й?

— Какво толкова необичайно има в това? Аз съм далечен роднина на Микелиния съпруг. Тя, когато идваше тук заради виличката, се опираше на мен за съвет и помощ. Аз съм строителен инженер. В четвъртък й се обадих, за да я поканя на вечеря у нас, но рецепционистът ми каза, че госпожата не се е прибрала предната нощ. Той ме познава, има ми доверие. И затова започнах да се притеснявам. Намирате го за твърде необикновено ли?

Сега инженер Ди Блази беше станал ироничен и агресивен. Комисарят беше обзет от впечатлението, че нервите на този мъж щяха да експлодират.

— Не — каза и затвори.

Беше излишно да се обажда на Анна Тропеано, вече знаеше онова, което щеше да му разкаже, защото му го беше казал в аванс господин Васало. Щеше да извика Тропеано в полицейското управление. В този момент само едно нещо беше сигурно — изчезването на Микела Ликалци от полезрението на всички беше започнало към седем часа вечерта в сряда. Изобщо не се беше върнала в хотела, въпреки че беше заявила открито това свое намерение пред приятелката си.

Не му се спеше и затова си легна с книга, един от романите на Марко Деневи, аржентински писател, който много му харесваше.

* * *

Когато вече очите му се затваряха за сън, остави книгата и загаси лампата. Както често правеше, преди да заспи, си помисли за Ливия. И внезапно се озова седнал в средата на леглото и напълно разсънен. О, Исусе, Ливия! Не й се беше обаждал от нощта на бурята, когато се престори, че линията с прекъснала. Естествено, Ливия не му беше повярвала, тъй като и тя повече не му се обади. Трябваше веднага да оправи нещата.

— Ало? Кой се обажда? — каза със сънен глас Ливия.

— Любов моя, Салво съм.

— Ама остави ме да спя!

Тряс. Монталбано остана известно време със слушалката в ръка.

* * *

Беше осем и половина сутринта, когато влезе в полицейското управление, носейки със себе си документацията на Микела. След като Ливия не пожела да говори с него, го хванаха нервите и повече не можа да затвори очи. Не се наложи да привиква Анна Тропеано, защото Фацио веднага му каза, че жената дошла в осем часа и оттогава го чакала.