Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 86

Анри Труайя

— Какво има, татко? — попита загрижено Жан-Марк.

Филип стигна площадката и се изправи. Дишаше неравномерно. Лицето му бе сериозно.

— Върни се — каза той. — Имам да говоря с теб.

Жан-Марк се върна в стаята си, следван по петите от баща си. Затворил веднъж вратата, той почувства как нараства тревожният му страх. Смразяващ поглед прониза главата му. Филип извика внезапно със сгърчено лице:

— Хубаво сте се подиграли с мене ти и Карол!

В същия миг той вдигна ръка. Плесница отекна чак в черепа на Жан-Марк. Той залитна от удара. Вкус на желязо изпълни устата му. Лявата му буза гореше. Той отстъпи назад, към стената, с вдървени крака. Пред него баща му, с набръчкано лице, дишаше тежко. Щеше ли да удря още? Не, той се владееше, мъртвешки блед, тежък, неподвижен. В очите му не блестеше вече този смъртоносен лъч, погледът му изразяваше огромно отвращение.

— Да не си посмял да стъпиш вкъщи — каза той със задъхан глас. — Не искам да те виждам вече… Не искам вече и да чуя за тебе… Никога, никога!… Между нас двамата всичко е свършено, чуваш ли?… Свършено е…

Миг след това вратата се тресна. Жан-Марк остана сам, безсилен, ушите му бучаха като след тропически ураган. Бързината и грубостта, с които се разигра сцената, създаваха в него някаква нереална представа. И все пак не можеше да се съмнява, че целият му живот бе разбит за две секунди. Имаше нещо злокобно в тази истина, която избухна със закъснение. Защо катастрофата, от която се страхуваше през цялото време на връзката си с Карол, трябваше да стане, след като бе скъсал с нея? Плащаше сега, когато не беше виновен. И дори не можеше да се извини с времето, което бе изтекло. Не съществуваше никаква давност за престъпление от този род. Падна по корем на леглото си и заби лице във възглавницата. Сълзи обгаряха очите му. Кой ли беше уведомил баща му? „Все едно! Колко много страда! Как ме презира! Как ме мрази!“ Съзнавайки позора си, той нямаше желание да се оправдава, да се бори, да живее. Обърна се на гръб, запали цигара. Димът имаше слабо солен вкус. Какво щеше да стане с него? Изгонен от семейството си, окалян, прокълнат!… Една драскотина на тавана. Отвратително спокойствие на мебелите. Нищо друго, освен дърво, желязо и тъкан, бездушни вещи. „Аз съм мръсник“. Беше мръсник, както другите бяха синеоки или чернооки, педерасти или страдащи от артрит. Искаше му се да изгаси цигарата върху ръката си, за да изпита смелостта си! Бавно приближи до дланта си горящи я край. Още два сантиметра до кожата. Настръхна от страх. После смачка фаса в пепелника. И в същото време си помисли, че всъщност никога не е имал намерение да се изгаря с тази цигара, че се е пошегувал да се изплаши, че както в дребните неща, така и в големите е страхливец. Сега вече не плачеше. Мъката му беше много голяма, за да се изрази със сълзи. Минутите минаваха и той не се изкушаваше да погледне часовника си. Слабо тиктакане дълбаеше вената на китката му. Какво го интересуваше сега времето!… Направеше ли опит да се отърси от този отвратителен гнет, той виждаше отново бледата маска със зачервени очи, чувстваше пак пламъка на плесницата върху бузата си. Няма да имат край плесниците на баща му! През целия му живот, ден след ден… Потънал в размишленията си, той едва чу, че на вратата се чука. Един глас каза през пролуката: