Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 84

Филип не знаеше дори къде точно живее Агнес. Вляво или вдясно беше стая №27? Той тръгна вляво и попадна точно на нея. Изведнъж му се видя странно неговото присъствие пред тази врата. Подвоуми се за секунда, после почука.

— Кой е? — попита гласът на Агнес.

— Господин Ейглетиер — каза Филип.

— Ах! За минутка…

Вратата се отвори и разкри малка мансардна стаичка с розови хартиени тапети на райета. Между желязното легло и тоалетната масичка се беше изправила Агнес, облечена цялата в черно и с виолетова сламена шапка на глава. Зад нея, на стената, имаше едно разпятие, клонче чемшир и религиозни картинки, забодени в шахматен ред.

— Излизате ли? — прошепна Филип.

— Отивах на литургия, господине.

Той никога не бе помислял, че Агнес е религиозна, нито изобщо, че слугините имат някакъв личен живот извън къщата.

— Няма да ви задържам дълго — каза той. — Вие ходите да чистите два пъти седмично квартирата на моя син на улица „Асас“…

— Да, господине — измърмори тя.

— Какво сте видели там?

— Ами… нищо…

Той опря показалеца си в нея и я прониза с инквизиторски поглед.

— Видели сте, Агнес!… Вие сте го казали на Мерседес! Трябва да го кажете и на мене!… Какво сте видели там?

Тя не отговори. Долната й устна трепереше като листо. Всички бръчки по лицето й се раздвижиха. Той се наведе над нея и настойчиво каза:

— Дрехи на госпожата? Бельо на госпожата?

Сълзи бликнаха от очите на Агнес. И навела глава, тя изсумтя:

— Да, господине… Но това беше отдавна… Миналата година… О, господине… Не трябваше!…

Тя хленчеше сега.

— Благодаря, Агнес — каза той.

И си тръгна стремително. Отново в лабиринта. Полукафяви-полубежови стени, ниши и завои. Къде беше изходът? Филип дълго се въртя в този лошо осветен тунел, в който номерата по вратите не бяха последователни. Сега дори не се чуваха нито гласове, нито музика. Никой не живееше тук. Имаше натрупани мебели, шкафове с парцали, дупки на плъхове, свърталище на паяци. Навярно бе сбъркал посоката. Загубен в етажа на слугините! Върна се назад и мина покрай стаята на Агнес. Стълбата. Добре. Стъпалата се огъваха под тежестта му. Същото чувство на прилошаване беше изпитал някога, по време на буря, когато прекосяваше Атлантическия океан с кораба „Куин Мери“.

Площадката на втория етаж. Той блъсна вратата, прекоси целия апартамент като сомнамбул и се спря пред леглото, на което Карол прелистваше илюстровани списания. За пръв път я гледаше не вече като жена за любов, като жена, на която можеше да изневерява, а като неприятелка, която трябваше да убие.

— Съмнявах се и щях да те пратя по дяволите, ако ми беше изневерила с когото и да било — каза той. — Но това, което научих, надминава всичко, което си въобразявах. Как можеш да бъдеш толкова… Толкова мръсна, че да се нахвърлиш на Жан-Марк, на сина ми?

Последните думи заседнаха в гърлото му. Горчивина изпълни устата му. Беше загубен, ако мъката се смесеше с гнева му. С усилие той напрегна мускули, стисна челюстите си. Карол повдигна красивата си, забрадена глава и каза с лек презрителен тон: