Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 70

— Къде отиваш? — попита Александър.

— Разчиствам и подреждам съдовете, работа за две минути!

Той я задържа с ръка и я привлече към себе си. Тя седна на коленете му. Мадлен се почувствува излишна. Безсрамието на племенничката й я учудваше. „Защо трябва брачното щастие на младите да се изявява нагло? Те са убедени, че демонстрирането на тяхното щастие може да създаде само удоволствие на другите“. Притиснала се до рамото на Александър, Франсоаз показваше успеха си като актриса. Мадлен й се усмихна със стеснение. От няколко минути тя имаше желание да си тръгне. Беше сбъркала адреса. Не беше на гости на племенницата си. Намираше се тук по погрешка, сред една фалшива обстановка. Франсоаз скочи изведнъж, за да спре фенека, който търсеше начин да се вмъкне в кухнята. Александър взе животинчето от ръцете й.

— Ти си хубава, Жулия — каза той. — Коженото ти манто е луксозно…

Пръстите му се плъзгаха по козината. Усмихваше се с тъмен поглед, съсредоточен и блестящ, както когато говореше на Франсоаз. После наля една чаша уиски за себе си и друга за Мадлен.

— Последната! Уискито много добре замества коняка след ядене!

Пиха. Александър млясна. Мадлен, чиято уста бе пламнала, реши да остане още десет минути. Но не повече!

Когато съобщи, че ще си тръгва, нито Франсоаз, нито Александър я задържаха.

* * *

След като вратата се затвори, Франсоаз остана за миг замислена. Александър се беше отпуснал в един фотьойл и беше разкопчал яката си.

— Видя ми се странна леля Маду — каза тя. — Не толкова весела, както обикновено…

— Защо искаш да бъде весела?

— Не зная… Само като знае, че съм щастлива, тя би трябвало…

— Твоята леля Маду е една очарователна провинциална маниачка. Излязла извън своята среда, от своите стари вещи, от своите навици, тя не знае вече как да живее. Такава, каквато я видя, тя копнее само за едно: да се върне в Тюке!

— Ако я познаваше преди…

— Кога преди?

— Не знам… Преди… Преди две години, дори по-малко!… Ние сме се смели като луди с нея!…

Тя седна върху облегалото на фотьойла.

— Виждаш ли, човек не трябва да изпуска нито един случай да се забавлява! — прошепна Александър. — Това, което изпуснеш, никога няма да го хванеш!

— Защо казваш това?

— Заради нашето бъдеще.

— Тревожи ли те?

— Ни най-малко! Знаеш ли кого срещнах на излизане от института? Креспен, оня тип, с когото исках да издавам списание. Отидохме да се почерпим.

— И затова ли се прибра в девет часа?

— Да.

— Би трябвало да го кажеш, да се извиниш… Ние, Мадлен и аз, те чакахме…

Той повдигна вежди. Челото му се набръчка. Тя обичаше да прави изказвания, които го състаряваха.

— Права си! — измънка той. — Не помислих дори. Да, но защо ще правиш драми! Ти беше тук с леля си. Имали сте толкова неща да си казвате. Дали ще вечеряме в осем или в девет — какво значение има?

Франсоаз поиска да отвърне, но не намираше аргументи. Той имаше право; той винаги щеше да има право.