Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 71

— Креспен отново ми говори за своята идея да издава списание — подзе Александър. — Имал хора, които били готови да хвърлят много пари в началото. Аз още веднъж го разубедих да не се впуска в тази авантюра.

— Защо?

— Сега списанията са отживели времето си.

— И ако въпреки това започне списанието, ще те вземе ли за сътрудник?

— Той много иска, но аз не съм съгласен. Съвсем нямам желание да се товаря с нова работа! Искам да имам време да живея!…

Той вдигна глава към нея. Седнала върху облегалката на фотьойла, тя стърчеше над него. Положението беше необичайно, забавно: ролите им се бяха разменили. Тя прочете в очите му необикновено, силно желание за безделие. Тревожеше я малко със своето безгрижие. Все пак и тук той имаше право. От три дни, откакто беше негова жена, тя не можеше да се познае. Абат Ришо, когато я изповядваше (дали се бе страхувала много от това изпитание?), й беше припомнил, че няма по-голям грях в света от греха срещу надеждата. След опрощението тя се бе почувствувала съвсем нов човек, изпълнена със сила, помирена със света и с бога. Но сега не мислеше вече за бога. Или по-точно — за нея бог се сливаше с живота. Нейните стремежи, нейните убеждения, нейната вяра я тласкаха с неудържима сила към мъжа, когото си бе избрала. Той беше нейната религия, в него се съдържаха всички мистерии. Да вярва в бога, значи да казва да, на Александър. Наведе се над това извънредно реално лице и затвори очи. Две ръце я обвиха. Тя беше вече само някаква материя да създава и да иска наслада. Той я повдигна и отнесе в леглото. Тя угаси нощната лампа. Той я запали отново. Тя прие тази светлина. И всичко, което той искаше.

Втора част

I

Шест часът. Дясната ръка на Франсоаз тръпнеше от умора. Тя поставяше валяка върху кофата боя. Оставаше да се боядисат цокълът, вграденият в стената шкаф, вратата… Много й се искаше да завърши всичко тази вечер. Това беше възможно само ако Александър не се върнеше много рано. Но той беше толкова непостоянен!… Два месеца, откакто бяха женени, а тя още не бе успяла да му втълпи, че трябва да бъде точен. Той излизаше, връщаше се и пак излизаше, както му хрумнеше. Колкото повече тя настояваше да бъде точен, толкова повече той закъсняваше. Когато се сърдеше, той, смеейки се, я наричаше малка еснафка. Всъщност тя трябваше да признае, че нямаше право да отдава значение на толкова смешните си изисквания за обеда и вечерята. Преди всичко не трябваше да се стреми да наложи в своя нов дом реда, на който бе свикнала при родителите си. Нейният баща бе делови човек, точен, категоричен, солиден, докато съпругът й беше мечтател, поет, бохем. „Никога не трябва да забравям това! Не трябва да се боря срещу това! Той е толкова себичен! Ако някой трябва да се промени, това съм аз, а не той!“ За да свързва двата края на домакинството, тя отскоро вземаше да преписва на машина вкъщи. Фирмата „Топ-Копи“ й плащаше малко, но за сметка на това й обещаваше постоянна работа. Програмата в Института за източни езици й даваше възможност да върши тази допълнителна работа. Както се бяха споразумели, беше се прехвърлила в групата на госпожа Шуйска. Съжаляваше, че не е вече в класа на Александър. Той беше толкова добър преподавател! Всички момичета бяха пленени от неговия чар. Въпреки това не ревнуваше. Толкова много му се възхищаваше. Изблик на любов я разнежи. „Когато се върне, ще бъде възхитен!“ Тя направи три крачки назад, за да прецени извършеното. Хванати по някакъв вълшебен начин, слънчевите лъчи се отразяваха като старо злато върху стените. Ефектът ще бъде още по-голям, когато стаята бъде подредена. Сега стари вестници, изпоцапани с боя, покриваха пода. Събрани в средата, мебелите приличаха на стръмна подводна скала. Едно огледало беше поставено полегато към един стол. То отправи към Франсоаз образа на слугиня. С кърпа на глава и с жълта боя по бузата. Тя се изсмя на работническия си вид, объркан, див и неспокоен, реши да се нахвърли върху вградения в стената шкаф. Беше извадила от него почти всичко, оставаше само голям куп хартия върху най-горния рафт, до който мъчно можеше да достигне. Покачи се на табуретката, протегна ръка, издърпа пакет прашни листове и ги хвърли върху масата. Те се разпиляха пред нея. Погледът й разсеяно проследи разпръснатите страници и се спря на едно писмо, върху което бе заиглена снимка на дете. „Но това е Александър!“ Същите очи, трапчинка на брадичката, усмивката му. Беше на около десет години или малко повече. Разнежена, тя се приближи до лампиона с вит крак, за да види по-добре. Между пръстите й писмото увисна под гланцираната снимка. Линиран бял лист, нежен почерк. Думите привлякоха вниманието й, без тя да съзнава, че ги чете: