Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 68

Тя седна на дивана, а Мадлен срещу нея в един фотьойл. Тъй като нямаха да си кажат нещо важно, заеха се с фенека. Франсоаз го взе на коленете си.

— Колко е миличък! А как умря другият? Разкажи…

Трябваше нещо да говорят, за да избягнат мълчанието. Като разговаряше, Франсоаз свеждаше от време на време очи над своята гривна часовник. Мадлен предполагаше, че тя се безпокои заради закъснението на Александър, но беше твърде горда, за да се оплаче. В осем часа него все още го нямаше.

— Нали не бързаш много? — попита Франсоаз.

— Не, разбира се!

— Александър навярно е задържан от издателя си!

Тя зле прикриваше нервността си. При най-малкия шум по стълбите погледът й се изостряше, тя повдигаше рамене. Отново поиска да налее уиски и Мадлен отново отказа. Дадоха на фенека да яде.

— Знаеш ли — каза Франсоаз, — вечерята ще бъде съвсем обикновена. Говеждо филе, салата — ще бъде готова за пет минути.

Осем часът и половина. Никой. Изведнъж между тях настъпи продължително мълчание, от което толкова се страхуваха. Те се гледаха, усмихваха се една на друга, мълчаха. Франсоаз отиде до кухнята и се върна, като не знаеше какво да прави.

— Успя ли да направиш интересни продажби напоследък? — попита тя.

— Не много — каза Мадлен. — Пробутах масичката за игра на карти с махагонов фурнир… Снабдих се с една прелестна масичка от златно дърво стил Директория…

— Ах! Така ли?

Пак мълчание. „Девет часът без десет! Той пет пари не дава! — помисли си Мадлен. — Ако бях на мястото на Франсоаз, нямаше да се примирявам!…“ Ключ щракна в бравата и Франсоаз скочи на крака преобразена. Александър влезе пъргаво, хвърли пардесюто си върху един стол, целуна Франсоаз, стисна ръката на Мадлен и каза, че бил съкрушен, че не могъл да се прибере по-рано, но без да даде някакво обяснение. Беше купил бутилка водка, която постави в средата на масата. После, като научи, че Мадлен бе донесла уиски, той й благодари сърдечно и се скара и на двете, че са го чакали, за да пият. Откакто бе влязъл, на Мадлен й се струваше, че мебелите започнаха да се оживяват и да оправдават своето съществуване. Тя вече нямаше желание да ги критикува. Някаква загадъчна връзка свързваше тези стари книги, тия книжа, тази чамова етажерка, тази отвратителна лампа с голяма стойка от усукано дърво, тази невъзможна картина с бледосиньо небе и стопанина на къщата. Той поднесе уиски и попита Мадлен:

— С газирана вода ли го пиете?

— Ах, нямам! — извика Франсоаз. — Колко глупаво! Пък и много е късно, за да отида да купя!

Беше отчаяна, объркана. Мадлен намери, че тя преувеличава значението на тази липса. Александър отправи към жена си весел поглед и каза:

— Колко истории за нищо! Мадлен ще пие уиски с обикновена вода — това е то!

Изведнъж на Мадлен й се стори, че го познава от години и че винаги се е обръщала към него със собственото му име.

— Ще го пия чисто, Александър! — каза тя.

— Браво! — извика той. — Но ви предупреждавам — ние и лед нямаме!

Той наля уиски на Франсоаз, която го спря.

— На мене малко, Александър.

„Трябваше да им подаря хладилник вместо това бюро стил Луи XVI“ — помисли си Мадлен.