Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 22

— Как? — попита тя.

Камъкът удари останките с глух шум и отскочи.

— Да, какво чудно? — каза Жан-Марк. — Скъсах окончателно. Впрочем тя много добре понесе удара. Знаеш ли, Карол е много по-силна, отколкото я мислим!…

— А ти, Жан-Марк?…

— Аз също, силен съм. В края на краищата… станах такъв!

Обзе я голяма, лъчезарна радост. Тя погледай брат си, изправен срещу вятъра, в пуловер с висока яка и панталони, прилепнали към бедрата му. Лицето му, опръскано с воден прах, изразяваше решителност и жажда. Сигурно беше щастлив, че се е освободил. Но той трябваше да отдаде този успех на своята воля или на своето равнодушие, докато тя чувствуваше намесата на Провидението. Тя го съжали, че се мисли сам в най-тежките часове. Не беше ли удивително, че тя и брат й си бяха възвърнали почти в едно и също време своята духовна сила? Всичко беше изтрито, изравнено, очистено пред тях, както върху този плаж след оттеглянето на морето. Те щяха да тръгнат отново в живота с ново сърце и пълна енергия. Дълго време те вървяха един до друг, мълчаливо, като вдишваха миризмата на солта и йода, заобикаляйки големи локви мъртва вода. От морето, което едва се забелязваше, долиташе глух грохот. Чайки кръжаха и кацаха там, близо до ивицата от пяна.

— Трябва да се приберем — каза Франсоаз.

— Веднага ли?

— Ами обядът? Маду сигурно ще вдига врява, че ни чака.

— Най-вече Даниел! Колко много нещо може да излапа той!…

Тръгнаха по обратния път, като се смееха. Отново Жан-Марк удължи крачка. Тя почти тичаше, за да върви редом с него. Силуети на търсачи на миди се очертаваха като черни петна върху блестящия сив фон на морето. И Жан-Марк събра няколко миди. Но те бяха празни. Франсоаз каза с колеблив глас:

— Знаеш ли новината за мама?

— Какво? Че отново е бременна? — изръмжа Жан-Марк. — Това е по-скоро безобразие, нали?

— Трябва да я разбираме, Жан-Марк.

— Прекалено изискване към мене!

— Даниел знае ли?

— Да, всъщност него никак не го интересува това. Чудак е тоя Даниел, не намираш ли? Има ужасно държане, говори все по-лошо и по-лошо…

— От възрастта е — каза Франсоаз.

В далечината се забелязаха първите кабини по Дървената алея. Ездачи препускаха край брега. Жан-Марк каза замечтано:

— Трябва да е чудесно да яздиш така по плажа… Но не с банда… а сам… Съвсем сам…

После, като смени тона, той попита:

— Кажи ми, твоят преподавател по руски… забравих му името…

— Александър Козлов.

— Ако се върнеш в курса по източни езици, пак в неговия клас ли ще бъдеш?…

— Да.

Той я изгледа с крайчеца на окото си, сякаш за да пресметне силата на нейната издръжливост. Тази братска загриженост я накара да се усмихне. Ездачите се приближаваха. Намело на групата, на голям черен кон, който живо подскачаше в тръс, беше едно русо момиче с нежно лице и тънка талия. Жан-Марк я проследи с поглед, извърна се, когато тя отмина с другите сред глухия тропот на копитата, и каза:

— Не е лоша! Видя ли?

— Да — каза тя със смях. — Много е красива!

— Забележи добре, че декорът е от голямо значение! — въздъхна той. — Свали я от коня й, отнеми й морето и плажа, накарай я да говори — какво ще остане от тази красота? Човек би трябвало да бъде влюбен само в определени мигове в дадено същество!