Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 21

IV

Франсоаз се спря задъхана и каза:

— Вървиш много бързо, Жан-Марк, не мога да те следвам.

Той се усмихна примирително и тръгна по-бавно, с ръце в джобовете, с големи, равномерни крачки. Тя вървеше след него. Плажът им принадлежеше — огромен, равен, еднообразен. Оттеглило се в далечината, морето изглеждаше като една блестяща линия на хоризонта. Този пейзаж без граници, без релеф, полутвърд-полутечен, син и бежов, облян от слънце, мъглив и безкраен, създаваше впечатление на необикновен покой.

— Прекрасно е да стъпваш върху този твърд пясък! — каза Жан-Марк. — Често ли идваш тук?

— Да — каза тя. — Това е любимото ни място с Маду, събираме раковини.

— Всъщност Довил е поносим едва в края на сезона… Няма жива душа!… Бих могъл да продължа така с километри… Губи се връзката с реалния свят… нищо не се вижда, напредваш само сред мислите си… — Той пое въздух дълбоко, с наслада.

Франсоаз беше щастлива, не двамата й братя, след като се завърнаха от пътуванията си, бяха дошли при нея в Тюке, за да прекарат съботата и неделята. Отдавна не бяха се събирали тримата заедно около Маду! Даниел беше останал при нея тази сутрин заради фенеците. Тя беше разнежена от тия две животинчета и едновременно загрижена от мисълта, че не знае как ще ги гледа. Наистина Даниел нямаше никаква представа за трудностите! Той действуваше, без да размисля! Жан-Марк взе едно гладко камъче и го хвърли далече пред себе си, като силно обтегна ръка.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

Франсоаз погледна траекторията на камъка в небето, наведе очи замислена и прошепна:

— В какъв смисъл?

— Нямаш намерение да се закопаваш тук все пак, ще се върнеш в Париж…

— Да — каза тя, — реших да продължа следването си в Института за източни езици.

— А! Ти ме тревожиш!

— Защо?

— Не знам… След всичко, което се случи…

Тя възрази поривисто:

— Точно затова, Жан-Марк! Случи ми се нещо необикновено! Щях да умра, дълго време бях като смазана от удара, а сега най-после успях да разбера, че това, което направих, беше глупаво, подло, чудовищно…

— Но пак ще го видиш?

— Аз вече то видях! Той идва в Тюке!

Той застана неподвижен, объркан и изръмжа:

— Не му липсва дързост на тоя!

И веднага тръгна с бърза крачка. Тя го настигна.

— Това посещение ми направи най-голямото добро! — каза тя. — Дадох си сметка, че всичко това е вече изживяно, че отново съм си възвърнала равновесието!… Ако знаеш колко е хубаво да не си в конфликт със себе си, да се чувствуваш чист!…

— Всичко това са думи! Когато се намериш отново пред този тип…

Тя го прекъсна:

— Той вече не може да направи нищо против мене, а аз мога много за него!

— Тук вече нищо не разбирам!

— Жалко! Ти повече от всеки друг би трябвало да разбереш! — каза Франсоаз.

Тя направи кратка пауза и подзе с един тон по-ниско:

— Докъде стигна с Карол?

Жан-Марк се наведе, взе друго камъче и замери някакви останки от кораб, покрити с водорасли, на двадесет крачки от него.

— Свършено! — каза той в момента, когато ръката му силно се обтегна.

Франсоаз бе така малко подготвена за този отговор, че отначало не посмя да се зарадва.