Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 20

— В салона може би? — подсказа Даниел.

Карол извика тихо:

— В салона? Невъзможно е!

Тя огледа наоколо с уплашен вид, сякаш имаше опасност орда диваци да нахлуе в дома й и да строши нейните мебели Луи XV.

— В твоята стая тогава?

— И там е невъзможно.

— Защо? Виж колко е внушителен!

— Именно! Ще ми пречи да спя!

— Да, доста е властен, като магьосник! — призна Даниел. — А в кабинета на татко?

— В кабинета на баща ти, ако искаш! — съгласи се Карол с усмивка. — И така, лека нощ, деца!

Тя размърда пръсти с вдигната ръка, за да се сбогува с тях, и влезе в стаята си. Главата, поставена върху един скрин с инкрустации, гледаше свирепо пред себе си. Даниел се върна във вестибюла, хвана куфара с една ръка, торбата с фенеците с другата и каза, обърнат към Жан-Марк:

— Мисля, че не й хареса много.

— Кое?

— Главата. Но ще свикне. Все пак това е много хубава вещ. Всъщност нямам желание да се къпя тази вечер. Ще свърша тази работа утре сутринта. Умрял съм…

— Обаче е необходимо — каза Жан-Марк, като го блъсна по раменете.

— Тук ли спиш?

— Не, на улица „Асас“.

— Жалко! Имах още доста тайни да ти разказвам!

* * *

Потопил се в горещата вода, Даниел се унасяше в приятна дрямка. С отпуснати мускули, със замъглен ум, той съзерцаваше тъпо розовите палци на краката си, които мърдаха в мътната вода, кокалестото си коляно, което бе изплувало като малко плешиво островче, мъхестата туфа в слабините си. Парата бе замъглила огледалото. Капки вода се стичаха по стената. Би могъл да си представи, че е в Абиджан през сезона на дъждовете. Сапунът се изплъзна от пръстите му и потъна във водата, изчезна пъргаво като живо същество. Невъзможно беше да сложи ръката си върху него. Толкоз по-зле, нека се стопи, нека се разводни! После ще се измъкне през дупката за изтичане на водата от ваната. Пот течеше от челото му. Двата фенека, след като си бяха изяли парчето от шницела, тършуваха боязливо из банята, вирнали опашки и дращейки с лапи по плочите. Даниел свирна през зъби; те застанаха неподвижно с щръкнали уши и отпуснати задници.

— Забавни са — каза той полугласно.

И облегна тила си на ръба на ваната. Утре ще телефонира на Даниела. Беше й донесъл една малка рамка от змийска кожа. В нея тя ще сложи неговата снимка. Тъкмо имаше една, която много му харесваше. Прав между двама черни пред затъналия джип. Панталони „Бермуда“, риза с външни джобове, широкопола шапка от мек плат. Вид уморен и мъжествен. Клепачите му се полузатваряха. Той се изплаши, да не би да заспи и изведнъж се изправи. Големи вълни заплискаха около краката му. Ваната преля. Ужасени, фенеците се скриха под умивалника. Той се засмя, изду гърдите си, прибра корема си и се погледна в огледалото. През влажната мъгла смътно различи един слаб и гол човек с много дълги коси, който разиграва мускулите на ръцете си. „Имам колкото за една наденица!“ — реши той весело. Откачи една хавлиена кърпа, изтърка горната част на тялото си, като си тананикаше някаква негърска мелодия, която беше научил там.