Читать «Гергьовден» онлайн - страница 2

— Ти май стачкуваш, а?

Той откровено и нагло ме оглеждаше.

— С тая къса пола пречиш на производствения процес.

Кълбовидната мълния, заседнала в мен, се размножи чрез просто деление. Изпратих по посока на Дъ Биг Бос няколко светещи вълма, но той спокойно си продължи надолу по стълбите.

— Аз те харесвам повече без пола — каза, без да се обръща — Много дрехи има по тебе.

Не се обидих. Майският следобед, настойчиво зовящ ме навън, събуди едно позадрямало напоследък дяволче в мен.

„Защо не му каза, че го обичаш? “ — закачливо се ухили то в главата ми.

„Аз обичам себе си! — отсякох, пресичайки двора с решителна крачка — имам сии спирачки. А ти си едно измислено дяволче от приказките на Андерсен. Ти не съществуваш.“

„Айде бе! — бръкна ми то в душата — какъв Андерсен! Тоя е умрял преди двеста години. Не се изживявай като Малката кибритопродавачка. Температурата е 22 по целзий, а ти искаш оня големия с джипката. Живей сега, не отлагай! Животът е кратък. На 25 стана ли? “

„И седем.“

„Утре ще ти падне някоя тухла на главата и… до тука.“

„Пепел ти на устата! “

„Послушай сърцето си.“

Тръгнах по навик към спирката на трамвая, но всъщност не знаех къде отивам, не исках да се прибирам. Вече не ме интересуваше какво ще облека за дискотеката довечера. Изведнъж ми станаха скучни и приятелите, с които бяхме заедно от училище, и гаджето. Не ми се връщаше и при диплодока и противния остронос трол, макар истината да е, че друг живот освен телевизията нямам.

И тогава заваля дъжд. Затичах през глава към спирката и не повярвах на очите си. Черният „Вранглер“ на Дъ Биг Бос стоеше до предпазната оградка. Едва ли чакаше трамвая. Дъждът се усили. Копринената блузка залепна за тялото ми. Настръхнах. Светна зелено, но джипът не тръгна. В моята посока се зададе трамвай. Можех да го хвана, но за да се кача трябваше да мина покрай „Вранглера“.

„Мани го тоя разум! “, обади се дяволчето.

Светна червено и като по поръчка на светофара спря свободно такси. Скочих вътре. Видях в огледалото как „Вранглера“ разочаровано потегли в обратна посока. Отзад прозвучаха сърдити клаксони.

— Накъде да карам? — попита шофьорът.

— След онзи джип!

Таксито стремително се понесе напред.

— Защо натам? — извиках — Обърнете обратно!

Шофьорът стрестнато обърна напреки на движението, а аз едва тогава забелязах полицейския джип, отпрашващ в посоката, от която току-що се отказахме.

„Вранглерът“ се изнесе в най-дясното платно, спря на следващия светофар и даде мигач.

— След него — посочих го с пръст и за всеки случай уточних. — След „Вранглера“.

Таксиджията ми хвърли изумен поглед, но благоразумно не каза нищо. Моят човек зави елегантно и изпревари раздрънкана стара камионетка. Дъждът се усили. Барабанеше по предното стъкло, по предницата на таксито и като че ли я посипваше с кюлчета злато. Слънцето прокара пътечка през облаците и капките заблестяха като диаманти. Пръскаха ме през полуотвореното прозорче и заедво с тях нахлуваше аромат на пролет, на свежест и на колендро. Справяйки се блестящо с петъчното предгергьовско задръстване, „Вранглерът“ излезе отпред на колоната. Отпуснах се назад на седалката и се слях с дъжда, със скоростта, с прииждащата пролет. Промъкнахме се между няколко пъплещи, натоварени с разсад и буркани брички. Чистачките изнемогваха в отчаяни опити да преодолеят устрема на дъжда. След околовръстното шосе опашката се поразреди. „Вранглерът“ зави по стръмна уличка и продължи нагоре. Помежду ни вече нямаше други коли. Шмугна се в тясна изровена алейка, ние — след него. Знаех, че Дъ Биг Бос живее някъде тук, но защо се правеше, че не забелязва таксито след себе си? Водеше ли ме у тях или просто не ми обръщаше внимание? Почувствах се като последна глупачка. Лъкатушещата уличка ни отвеждаше все по-нагоре в планината. Таксиметърът безпощадно ми заформяше хубава сметчица. Преследването на работодателя ми със сексуална цел вече ми излизаше соленичко.