Читать «Гергьовден» онлайн - страница 5

— Какво правиш?

— Дръпни се! — изкрещя той, въпреки че не бях направила и крачка към него.

Никой никога не ми говорил ката брутално, с нетърпящ възражение тон.

— Ти ме урочаса! Затова не водя жени в дома си. И тебе не трябваше да те водя. Жените носят нещастие!

Луд ли беше? Това вече не беше флирт със скандален работодател, ласкаещ самолюбието ми. Ставаше нещо друго — грубо и опасно, което не разбирах и май изобщо не исках да изживявам. Откъм главния път с рев се изкачи мръсен потрошен „баварец“, закова на сантиметри от нас и отвътре се изсипаха двама младежи. Единият — строен и жилав, с медено руса коса, когото познавах от охраната на телевизията, хвана пияния под мишниците и го сложи да седне на бордюра. Другият — як, къдрав, с малка сребърна обица, ми хвърли любопитен поглед, после очаквателно се обърна към Георги.

— В колата!

Не ми стана ясно на кого го каза. По-скоро на Обицата. Той трябваше да сложи нещо негово в колата. А това нещо май бях аз.

— Няма да се кача! — извиках в паника, защото усещах, че волята ми се кърши.

Вече не исках да съм с Боса. Исках да избягам, да забия нагоре по планината, да се скрия и никога повече да не се върна в неговата телевизия.

Те си размениха погледи. Обицата ме стисна пад лакътя и насила ме вкара в „Бе ем ве“-то.

— Махни я оттук — нареди му Георги. — И повече да не вижда каквото не трябва. Само че внимателно… Тя е…

Беше си възвърнал силата, по-точно — самообладанието. А в очите му прочетох онова, да което мечтаех само преди час.

„Хайде, кажи го! “, обади се дяволчето.

„Какво да кажа? “

„На него говоря. Да си довърши фразата. Да каже: «Тя е жената на моя живот.»“

„Не искам… “

„Няма не искам, усмихна се дяволчето. Хванала си се на хорото, не можеш да се пуснеш.“

Обицата ме закара до вкъщи, без да ме попита къде живея, което никак не ме учуди. Пътувахме в пълно мълчание, а преди да слезем, той безцеремонно ми пребърка чантата и взе ключовете. Родителите ми са се погрижили, имам самостоятелен апартамент и не ми се бъркат кой знае колко в живота. А и аз не им давам да си пъхат гагите в моите работи и си вървя сама по тайните пътечки. Сега обаче те бяха единствената ми надежда. Веднага щях да им се обадя, щом Обицата си тръгнеше. Момчето обаче изтръгна кабела на телефона от розетката, застана по средата на хола и се огледа.

— Мобилен телефон? — попита ме кратко.

— Нямам — излъгах.

— Нямаш, ама имаш.

Бръкна ми пак в чантата, взе ми нокията и с телефоните под мишница заключи вратата отвън.

Май доброволно се оказах затворничка в собствения си дом. Затворничка ли, заложница ли, и аз не знаех каква съм. Не можех да повярвам, но си беше факт. Нищо не можех да направя. Седнах на дивана и тъпо се втренчих в тъмния екран на телевизора. В главата ми нямаше нито една мисъл. Имаше само ужас и страх. Не знам колко време съм седяла така, във всеки случай докато се сетих, че в хладилника има бутилка бяло вино. Насилих се да стана. Исках да се отрежа и да забравя. Така и направих.

На границата на съня преживях отново катастрофата, но сякаш се случваше на мен самата. Преживях удара, почувствах какво е да държиш умиращия човек в ръцете си. Като с нож ме проряза усещането, че някой е замислял смъртта ми, т.е. тази на Георги и само моето, наистина моето непредвидено присъствие там бе спасило живота ми. Събуди ме нечие присъствие, може би в просъница съм чула, че вратата се отваря. Някой ме взе на ръце, пренесе ме в спалнята и ме съблече. Едва тогава осъзнах, че съм в ръцете на Боса. Облада ме веднага, без предисловия, грубо и властнически. Облада не само тялото ми, отне ме от мен самата, накара ме да се почувствам част от него и нагло свърши в мен, без да ме пази.