Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 87

— О, това може да почака и…

— Моля те, настоявам. Много е важно да си спокойна.

Покорно и с благодарност Сумомо намери шишенцето. Не беше пипано. Отпи и отново го запуши. Почти веднага усети как по жилите й се разлива топлина.

— Благодаря ти, господарке. — Девойката продължи с ресането.

След като хапна топлата оризова каша с туршия, малко студена печена змиорка с кисело-сладък сос и оризов кекс, Койко рече:

— Сумомо, седни, моля те, и си налей чай.

— Благодаря ти, господарке.

— Господарят Йоши реши да не го придружавам, а да го последвам с паланкина с по-умерена скорост.

— Войниците споменаха нещо, докато те чаках. Всичко ще е готово, щом решиш да потеглим.

— Добре. — След като узна истината за съдържанието на шишенцето, Койко се поуспокои, но не промени решението си да постъпва благоразумно. Бездруго бе изпълнила дълга си към Кацумата. — Вече си далеч от Киото и в безопасност — рече тя тихо и стомахът на Сумомо се сви. Ако не бе пила от лекарството, щеше да изпадне в паника. — Време е да се разделим с теб, Сумомо. Днес. Имаш ли пари?

— Не, господарке. — Сумомо се постара гласът и да звучи естествено. — Не е ли възмож…

— Не се безпокой. Ще ти дам. — Койко се усмихна, тъй като изтълкува погрешно смущението на девойката, и продължи твърдо: — Документите ти в ред ли са?

— Да, но не може ли да ост…

— Така ще е най-добре и за двете ни. Обмислих всички възможности. Предпочитам да продължа пътуването сама. Ти можеш да останеш тук или да се завърнеш при родителите си в Сацума, съветвам те да направиш второто. А можеш и да продължиш сама до Йедо. Както пожелаеш.

— Но, моля, нека остана с теб!

— По-разумно е да продължиш сама. Ти, разбира се, се досещаш, че като те приех при себе си, направих изключителна услуга на настойника ти. Сега си в безопасност — мило изрече Койко.

— Но… но ти как ще се справиш, нали нямаш прислужница? Аз искам да ти служа и…

— Да, и се справяше много добре, но винаги мога да си наема някого. Моля те, не се безпокой за това. Е, ще се върнеш ли в Киото? — Сумомо не отговори, само я гледаше вцепенено и Койко мило запита: — Какво ти каза да правиш твоят настойник, след като ме напуснеш?

— Той… той не ми заръча нищо.

Койко се намръщи.

— Но ти сигурно имаш някакви намерения.

— О, да, господарке — стресна се Сумомо и се обърка още повече. Не се сдържа: — Нареди ми да остана при теб, докато стигнем в Йедо. Тогава… тогава да те напусна, ако такова е желанието ти.

— И да отидеш… къде?

— При… при Ода-сама.

— Да, разбира се, но къде ще отседнеш в Йедо? — учудена запита Койко.

— Не зная точно. Може ли да ви налея о…

— Не знаеш точно ли, Сумомо? — Койко се намръщи още повече. — Има ли някое семейство, при което да отседнеш, ако него го няма?

— Ами… да, има една странноприемница. Там ще знаят къде да го намеря или ще имат съобщение за мен. Но, кълна се, няма да ти бъда в тежест при пътуването, ни най-малко, ти ме учиш на толкова неща…

Колкото повече слушаше Койко как момичето напира („Безразсъдно — помисли си тя, — тъй като очевидно вече съм решила въпроса“), толкова по не й харесваше чутото, нито възбудата на Сумомо, нито начинът, по който говореше, свела очи.