Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 86

Джеймс Клавел

Със секнал дъх изчака, докато прислужницата си иде, и го разгъна. Напипа скритите шурикени в тайния джоб на ръкава и си отдъхна.

„Чакай, чакай — помисли си девойката и лицето й пламна, — това, че все още са тук, не означава, че никой не ги е открил. Не изпадай в паника! Мисли! Кой ще претърсва вързопа ми и защо? Крадец? Никога! Абе? Някой от войниците? Койко? Йоши? Ако е бил някой от тях, досега щях да съм вече мъртва или поне завързана и разпитвана…“

— Сумомо, готов ли е чаят?

— Да, идвам, господарке…

Бързо нахлузи кимоното върху нощната си йоката. Вече се бе измила, бе си почистила зъбите и бе сплела косата си на традиционната плитка. Върза своя оби и премести ножа, а съзнанието й работеше с пълна сила: „Някой от тях ли го е направил? Може би не е внимавал. Навярно не ги е забелязал, тъй като не е очаквал да са скрити там. Може да е бил неопитен? Койко? Защо ще претърсва нещата ми тъкмо сега?“ Естествено, останалите прислужници бяха сторили това още когато пристигна за пръв път в жилището на Койко. Тогава шурикените си бяха у нея.

Мислите й се въртяха с бясна скорост из съзнанието й, докато поставяше оризовата каша да се топли, правеше чая и отнасяше една чаша в банята при Койко, която вече се бе изкъпала с топлата, ухаеща на цветя вода от ведрата. Бяха донесли водата призори през малък капак на пода така, че да не разлеят нито капка по татамите и да не обезпокоят отседналите гости. По същия начин бяха отнесли и нощните гърнета.

— Ще си облека кафявото кимоно с шарана — каза Койко и изискано отпи от чая. Кожата й бе настръхнала от студа, колкото и да се правеше, че не забелязва мразовитата утрин — и ще си сложа златистия оби.

Сумомо побърза да изпълни нарежданията й. Сърцето й все още бе свито, докато вземаше дрехите и помагаше на господарката си да се облече.

След като оби бе завързан, както Койко изискваше, куртизанката коленичи на един от футоните. Сумомо коленичи зад нея и се зае да разресва лъскавата й, дълга до кръста коса.

— Добре се справяш, Сумомо, понаучила си се, но, моля те, прави по-плавни и продължителни движения.

Навън разбудената странноприемница вече кипеше от живот. Прислужници, войници и обикновени хора високо разговаряха помежду си. Чуха се гласовете на Абе и на Йоши. Двете жени се заслушаха, но не можаха да различат думите им. Гласовете на мъжете се отдалечиха.

— Още двадесет разресвания и ще закуся и ще изпия още една чаша чай. Ти гладна ли си?

— Не, господарке, благодаря ти, но вече хапнах.

— Май не си се наспала? — запита Койко, като забеляза, че момичето е изнервено.

— Не, господарке. Толкова съжалявам, задето ви споменавам за моите трудности, но понякога имам безсъние, а като заспя, сънувам лоши сънища — отговори Сумомо находчиво, все още разстроена. — Лекарят ми даде някакво успокоително лекарство. Забравих да го взема със себе си, като отидох в друга стая.

— Ах, така ли? — Койко прикри облекчението си. — Я си вземи малко сега.