Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 71

— Господарю — посрещна го тогава Мейкин с престорена изненада, — колко ни е приятно да те видим.

— Защо се забавихте толкова?

— Да сме се забавили, господарю? Наредихте ни да тръгнем незабавно. Сторихме точно каквото заповядахте.

— Но защо се бавите?

— Да се бавим ли, господарю? Но ти не ни заповяда да правим усилен преход.

— Побързайте — озъби й се Йоши, забелязал как тя наблегна на думата „заповяда“. — Кажи на Койко, че искам да я видя.

Мама-сан се поклони и забърза към стаите на Койко. Той кипеше от гняв. Тя най-сетне се появи и щастливо му заяви:

— Койко-сан ще има честта да те приеме, господарю, незабавно — веднага, щом уреди подходяща прислужничка да й помогне за прическата. Ще съжалява и смята за неуместно да те приеме без подобаваща подготовка, каквато почитан и уважаван човек като теб очаква. Освен това смирено добави, че те моли да проявиш любезност и да изчакаш. Ще се приготви много бързо, стига да дойдат прислужниците…

Изгледа я свирепо и кисело, но разбра — колкото и да настояваше, щеше да му се наложи да изчака. Можеше единствено да щурмува стаята на Койко, напълно да се опозори и да провали всякаква възможност отново да получи достъп до нея.

На Йоши му се прииска да ревне: „Какво си въобразява тя? За каква се мисли?“

Но не го стори. Само се подсмихна в душата си. Когато си купуваш някоя рядка сабя, очакваш да е изработена от най-фина стомана, да притежава ненадминато острие и свой собствен плам. Той кимна студено:

— Изпрати да доведат от Йедо собствените й помощнички, а също и фризьорката и масажистката й, но наистина много бързо. Твоя е вината, че не са тук — ти не ми обясни колко са необходими на дамата. Тя е права да не ме приема в неподходящ вид. Надявам се, че това никога повече няма да се повтори!

Мейкин го бе заляла с поток от извинения и му се бе поклонила унизено. А той се бе смял по целия обратен път към Йедо, тъй като ги бе надвил, бе ги опозорил и бе отправил и към двете твърдо предупреждение: „Не се опитвайте друг път да ме разигравате.“

Койко не откъсваше очи от него — наблюдаваше го и чакаше.

— Чувствам се щастлива, господарю, когато се усмихваш.

— А защо се усмихвам?

— Заради мен, господарю — простичко отвърна тя. — Защото ти помагам да се надсмиваш над живота. И макар отреденото на мъжа време на земята да минава само в стремително търсене на завет, преди да започнат дъждовете, ти ми позволяваш от време на време да се погрижа за заслон от дъжда.

— И ти го правиш — отбеляза Йоши със задоволство. „Ако я оставя тук, няма да я видя седмици наред. А животът е просто черешов цвят, изложен на капризите на своеволен вятър — и нейният живот, и моят, животът въобще.“ — Не ми се ще да оставаш тук.

— Ще се радвам да се върна отново у дома.

Дълбоко в душата си Йоши мислеше за Мейкин.

„Не съм забравил, че е осведомител на шиши, каквато беше и твоята прислужничка. Глупаво е от страна на мама-сан да излага на риск теб, а и мен и да те смята за част от оная сган от убийци.“