Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 90
Джеймс Клавел
— Разбира се — отвърна той и Анжелик раздразнена се почуди какво става с него и защо е толкова груб и хладен, както снощи, когато свиреше ли, свиреше без обикновения си плам. Андре имаше тъмни кръгове под очите и чертите му изглеждаха по-изострени от обикновено.
— Нещо не е наред ли, скъпи ми приятелю?
— Не, скъпа Анжелик, нищо, нищо няма.
„Лъжец — помисли си тя. — Защо мъжете лъжат толкова много — и другите, и самите себе си?“
— Успя ли?
— И да, и не.
Знаеше, че я върти на шиш, и внезапно му се прииска да я накара да се гърчи пред него, искаше му се да раздуха пламъците, за да я накара да пищи и да плати заради Хана.
„Луд си — помисли си Андре. — Анжелик не е виновна. Така е, но заради нея отидох снощи в Трите шарана и се срещнах с Райко; докато разговаряхме на нашата смесица от японски, английски и пиджин, внезапно усетих, че другото е било само отвратителен кошмар и че Хана ще се появи всеки момент с усмивка в погледа, а сърцето ми ще подскочи, както винаги; двамата ще напуснем Райко, ще се къпем заедно, ще си играем в банята, ще ядем насаме и ще се любим, без да бързаме. Но щом осъзнах, че с Хана е свършено завинаги, във вътрешностите и в мозъка ми сякаш плъзнаха червеи, едва не повърнах.
— Райко, трябва да зная кои са били тримата й клиенти.
— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, казах и преди: нейната мама-сан умря, хората от Къщата се пръснаха, Кръчмата на четиридесетте и седем ронини умря.
Сигурно има някакъв начин да открием то…
— Никакъв. Толкова съжалявам.
— Тогава кажи ми истината… истината, как умря тя.
— С твоя нож в гърлото си, толкова съжалявам.
— Тя ли го е направила? Харакири?
Райко бе отговорила, със същия търпелив глас, с който му бе разказвала една и съща история и му бе отговаряла по един и същ начин на едни и същи въпроси десетки пъти:
— Харакири е древен обичай, почтен обичай, единственият, който изкупва злото. Хана предаде теб и нас, собственици, покровители и самата себе си — това беше кармата й в този живот. Няма какво друго да кажа. Толкова съжалявам, остави я в покой. Сега мина четирийсетият ден от смъртта й, нейният ками ден, когато човек се преражда или се превръща в ками. Остави нейното ками, духа й, в покой. Толкова съжалявам, не заговаряй отново за нея. Е, какво друго мога да сторя за теб?“
Анжелик седеше изправена на стола, както бе научена от дете, обезпокоена го наблюдаваше, едната й ръка бе отпусната в скута, с другата отпъждаше мухите. Два пъти бе повторила:
— Какво имаш предвид, като казваш: и да, и не?
Но Андре не я бе чул, изглеждаше, сякаш е в транс.
Точно така изглеждаше и чичо й, преди тя да тръгне от Париж, а леля й бе рекла:
— Остави го, кой знае какви дяволи се въртят в главата на един разтревожен мъж.
— Какви проблеми има той, лельо?
— Ах,
