Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 120

— Разбира се. — И добави предпазливо: — Ние сме по-добре от повечето, заложена е само реколтата от следващата година. Но трудно ще получим обикновения процент лихва.

Йоши отвърна раздразнено.

— Не искам да зная и не ме е грижа за лихвения процент, спогоди се колкото можеш по-добре. — Лицето му се изопна. — Може би е дошло времето да предложа на Съвета да регулираме „лихвения процент“, както моя велик дядо?

Преди шейсетина години шогунът, притиснат от дълговете на баща си, от заложени с години напред реколти като всички даймио и подтикнат от все по-нарастващото високомерие и надменност на търговската класа, неочаквано постанови, че всички дългове се отменят, а всички бъдещи реколти се освобождават.

През двата и половина века след Секигахара тази изключителна наредба бе провъзгласявана четири пъти. Тя причини хаос из цялата страна. Всички класи пострадаха неимоверно, особено самураите. Търговците на ориз — основни лихвари не можеха да сторят почти нищо. Мнозина фалираха. Неколцина си направиха сепуку. Останалите се обединиха, както можаха, и страдаха наред с всички други.

До следващата реколта стопаните имаха нужда от търговците, а всички хора се нуждаеха от ориз и така пестеливо продажбите се извършваха само в краен случай и рядко — затова и много скъпо; парите се даваха на заем за семена и сечива срещу следващата реколта; и отново, но много по-скромно се отпускаха пари и кредити на самураите срещу очакваните им приходи за живот и развлечения, за коприни и мечове. Скоро самурайското свръххарчене стана нещо обикновено. Лихварите се върнаха към търговията много по-предпазливо. Пак трябваше да ги придумват с приемливи условия, охотно се предлагаха и с признателност се купуваха самурайски чинове за някои от синовете им и скоро всичко тръгна както преди — със заложени феодални владения.

— Може би ще се наложи, господарю. — И двамата се отвращаваха от лихварите. — Имам тайни запаси от ориз в случай на глад, твоите хора няма да си дояждат, но няма и да умират от глад.

— Добре. Размени ги за пушки.

— Толкова съжалявам, количеството е незначително — поясни тя нежно, ужасена от неговата наивност, и добави бързо, за да смени темата: — Междувременно данъците няма да доставят парите, които ще поискат гай-джин.

— Тогава ще ги набавиш от лихварите — рече той остро. — Направи всичко необходимо. Трябва да имам пушки.

— Да. — Тя изчака тишината да се сгъсти, после бавно изложи дълго обмисления си план. — Ти каза нещо, преди да тръгнеш от къщи, и то ме наведе на мисълта, господарю, за малката златна мина в северните ни планини. Предлагам да увеличим работната сила.

— Но толкова пъти си ми казвала, че мината вече е с изчерпани възможности и че носи все по-малко приходи всяка година.

— Истина е, но благодарение на теб разбрах, че нашите миньори не ги бива. Имам предвид, че където има една жила, може да има и други, стига да намерим опитни златотърсачи, които да ги открият. Дали пък методите ни не са остарели. Сред гай-джин сигурно се срещат познавачи.