Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 102

Пръстите й се заковаха на едно място.

— Какво има, Тайра-сан?

Преди да се усети, той вече я прегръщаше, искаше да отпъди спомена за Токайдо. Когато треперенето му спря, легна на гръб, привлече я до себе си и я притисна, обожаваше топлото гъвкаво тяло до себе си, толкова бе благодарен, че е с нея, изчакваше лошият спомен да отзвучи.

Фуджико лежеше тихо, също чакаше, не мислеше за него — само дето гай-джин още веднъж бе доказал, че наистина е особен, неразбираем. Беше й приятно да си отдъхне до него, радваше се, че първото му свършване бе минало благополучно, клиентът бе задоволен и тя бе сигурна, че си е заслужила допълнително заплащане.

Сутринта, когато Райко определяше техните срещи, й съобщи, че ще й повиши таксата: „само с Тайра-сан, защото ще имаш извънредна работа. Помни, че той може да стане едра риба за теб, Фуджико, господар за дълго време, много по-добър от Кен-тър-бъри-сан, ако сме внимателни и ако ти му доставяш удоволствие. Французинът разправя, че бил важна клечка, така че се помъчи да го удовлетворяваш. Само говори на японски, не на пиджин, стани му учителка, окуражавай го и помни, че той е изключително свенлив, не знае нищо, но никога не му споменавай за Кентърбъри. Ще се престорим, че заминаваш за няколко дни — но не се безпокой, имам двама клиенти за утре, един гай-джин за следобеда и един цивилизован мъж за през нощта…“

„С щедър господар за година-две бързо ще си изплатя дълговете и животът ще стане много по-хубав, вместо да приемам случайни клиенти“ — мислеше си тя, после със задоволство се прехвърли в бъдещето, както правеше винаги, когато бе с клиент. В мечтите си живееше щастливо с богат съпруг земеделец и четирима или петима синове. Виждаше къща сред множество оризови полета, изобилие от зелени стръкове на зимни и пролетни посеви, обещаващи още една богата реколта, мила и доволна от нея свекърва, един-два вола, впрегнати в плуг, цветя в малката градинка…

— О, Фуджико. Благодаря ти, ти си чудесна.

Тя се намести по-близо и го похвали колко е силен и мъжествен.

— Какво? — попита Филип сънливо. Една от ръцете й отговори интимно и той се изви. — Не, Фуджико, моля, първо да поспим. Не… моля, по-късно…

— Ах, но силен мъж като теб… — измърмори тя, скри отегчението си и покорно продължи.

Ори се прозя и отдели поглед от тайния отвор.

— Стига ми толкова — прошепна той. — Потресаващо.

— Съгласен съм. — Хирага също говореше шепнешком. — Ужасно. Представянето на Фуджико беше най-лошото, което някога съм виждал. Бака!

— На мястото на Тайра щях да си поискам парите обратно.

— Така е. Бака! Часове ще минат, докато пак го приготви, а колкото до него… само „Първа позиция“, и то веднъж, а да не говорим за бързането! Десет пъхвания и пфу, „Към Луната като патица“.

Ори сложи ръка на устата си, за да удържи смеха си, после внимателно залепи малки парченца хартия и скри дупките, които бяха пробили в най-далечния ъгъл на шоджи. Промъкнаха се заедно в храстите през комшулука в плета до стаята на Ори.

— Саке!

Сънената прислужница постави подноса пред тях, наля им и се затътри навън, все още й беше трудно да не се вторачва в прическите им. Те вдигнаха наздравица един за друг и напълниха повторно чашите. Стаята беше малка и уютна, осветена със свещ, в съседната бе застлано легло от футони. Мечовете лежаха на ниски, лакирани рафтове — Райко се подчиняваше на правилото в Йошивара, забраняващо носенето на оръжия: те бяха шиши, портретът на Хирага бе разпространен, а и двамата се бяха заклели в соно-джой да не използват оръжия срещу когото и да било в Къщата, още повече срещу някой гост — само в случай на защита.