Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 99

— Майка ви ми каза, че сте тук.

Маркъс безчувствено се изсмя.

— На бас, че не е била много щастлива.

— Не беше.

Демарко предаде на Маркъс какво бе казала майка му за детегледачката.

— Ще й счупя главата на тая малка кучка — мрачно се закани Маркъс.

— Причината да дойда тази вечер…

За пръв път Маркъс погледна Демарко право в очите.

— Мислиш си, че не ми пука за сина ми, нали? Мислиш си, че той е просто някакво бебе с майка, дето се е чукала за пари, друсала се е и накрая пукнала, а баща му е наркодилър. Нали така?

Точно това си мислеше Демарко, но не каза нищо.

— Ама грешиш. Ожених се за майката на детето. И не се друсаше, и не беше курва. Не е взела свръхдоза и не е умряла от СПИН или някакви такива лайна. Имаше рак, онзи лимфния. Обичам сина си.

— Радвам се да го чуя, господин Пери. Но аз дойдох да поговорим за брат ви.

— Казах ти всичко, което знам.

— Не, не всичко — кротко отрече Демарко.

Очите на Маркъс злокобно се присвиха и спомняйки си предупреждението на младата жена, на Демарко му се прииска да беше измислил по-дипломатичен начин да нарече Маркъс лъжец. И трезвен беше достатъчно опасен, а когато беше пиян и разкъсван от скръб, всяко противоречие можеше да е фатално.

— Брат ви имаше ли кола?

Маркъс се замисли, лицето му придоби подозрително изражение. Знаейки, че Демарко може да провери, той в крайна сметка отговори:

— Не. Що питаш?

— Мисля, че знаете защо. Закарали сте брат си до къщата на сенатора в нощта, когато са го убили. Нали? Когато ми обяснихте за доставката на пистолета в полунощ, казахте: „Аз изобщо не стоплих“. Закарали сте го, нали? — повтори Демарко.

Маркъс се размърда в стола си и се поизправи, стана още по-огромен пред очите на Демарко.

— Мъчиш се да ме изкараш съучастник, а?

— Не, не мисля, че сте съучастник. Мисля, че сте свидетел.

Маркъс несъзнателно кимна безмълвно.

— Кажете ми какво стана. Моля ви.

Маркъс продължаваше да мълчи.

— Господин Пери…

— Да, закарах го. Седях в колата, докато той отиде до къщата. Каза, че след минутка се връща. Както и да е, той влиза в къщата — не видях кой му отвори — и след около пет минути чувам два изстрела. След още две минути чувам трети изстрел. Не знаех какво да правя. Беше ясно, че нещо не е наред, но не исках да нахлувам в къщата, не и в тоя бял квартал. И така си останах в колата, и се молех той да излезе, но вместо него се появи онзи, белият. Нисък трътлест тип с къдрава коса. Щях да изляза от колата и да го хвана тоя малък шибаняк — да го питам какво е станало с брат ми, — но тогава запищяха сирени от другия край на квартала и аз се чупих.

Демарко вече разбираше, че не само мъката разкъсваше Маркъс, а и гузната съвест. Чувстваше се лично отговорен за случилото се с малкия му брат и поставяше собствения си кураж под въпрос, задето не бе направил нищо, след като бе чул изстрелите.

— И сега какво? — попита предизвикателно Маркъс. — Ще идеш при ченгетата да им кажеш, че съм помогнал на брат ми да застреля онази госпожа? Нищо не можеш да докажеш.