Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 97

— А това с какво ни помага? — попита Демарко.

— Помага ни, защото човешкият ресурс на Еклънд е ограничен и ако човек се постарае, сигурно ще успее да се изплъзне на този, който го следи.

И така, Демарко, който никога не беше обучаван как да избягва шпиони, напусна къщата на Ема и отново започна да криволичи на пълна скорост по завоите и тесните улички, като постоянно местеше очи към огледалото за обратно виждане, докато се опитваше да се отърси от невидимия преследвач. И през цялото време се чудеше как ли планира Чарли Еклънд да унищожи живота му.

34

На Демарко посещението на общинския комплекс в Александрия никак не му се бе сторило забавно по светло. Още по-малко пък по тъмно.

Паркира под единствената улична лампа в квартала, която все още работеше, излезе от колата, заключи я и отиде до входната врата на семейство Пери. Почука, почака една минута, после пак почука. Най-сетне вратата отвори набита тъмнокожа жена на около петдесет, облечена в избелял розов халат. Имаше набръчкано, повехнало от работа лице, а кожата под очите й беше посивяла от изтощение. Тъмните й очи издаваха един живот, преминал в скръб, бедност и лош късмет.

В ръцете си държеше момченце на не повече от две годинки. Беше облечено в пижамка, изрисувана с подскачащи зайчета, и смучеше биберон, докато гледаше Демарко. Очите му бяха огромни, невинни и любопитни и за разлика от тези на жената пухкавите черти на бебето не издаваха никакви грижи. Не беше достатъчно голямо, за да знае, че неочаквани гости посред нощ обикновено носят лоши новини.

— Да? — попита жената.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, госпожо. Вие ли сте майката на Маркъс Пери?

— Да. Кой сте вие? Поредният репортер?

— Не, госпожо. Търся Маркъс. Вкъщи ли е?

— От полицията ли сте? Какво е направил пак?

— Не съм от полицията, госпожо. Адвокат съм. Търся сина ви по работа.

— По работа? Да не сте му клиент?

— Не, госпожо. Просто трябва да говоря с него. Важно е.

Тя огледа Демарко и изражението й на погнуса го накара да се почувства като червей. Очевидно си мислеше, че купува дрога от Маркъс.

— Моля ви, госпожо, ще ми кажете ли къде мога да го намеря?

— По това време на нощта — каза тя — обикновено е с изпадналите си приятели в онзи клуб в центъра.

Демарко я попита за името на клуба.

— Казва се… не мога да се сетя. Ето, подръжте бебето. — Тя бутна детето в ръцете му. — Някъде в кухнята имаше рекламно кибритче.

Демарко несръчно хвана малкото момченце и те се спогледаха мълчаливо, любопитните кафяви очи в циничните сини. Детето се пресегна и стисна носа на Демарко, след което, тъй като не откри нищо друго, с което да си струва да се занимава, продължи да го зяпа и да смуче биберона. Госпожа Пери се върна с кибрита с името на клуба, подаде го на Демарко и си взе бебето. Демарко й благодари и се обърна да си ходи.