Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 100

— Аз нищо няма да направя, господин Пери. Но вие трябва да направите нещо. Трябва да кажете на полицията какво наистина се е случило.

Маркъс бавно поклати глава. Понечи да заговори, когато очите му рязко се съсредоточиха в нещо зад Демарко. Демарко се обърна и видя младата жена с червената рокля да танцува с някакъв мъж. Всяко нейно движение беше прелъстително. С такова тяло нямаше и как другояче; би изглеждала прелъстителна и докато чисти риба.

Демарко се обърна с лице към Маркъс и видя, че той все още гледа жената и партньора й на дансинга. На лицето му имаше малка злобна усмивчица.

— Трябва да говорите с полицията — повтори Демарко.

— Какво си мислиш, че ще стане, ако отида при ченгетата? — попита Маркъс, докато все още гледаше жената. После се обърна към Демарко. — Е, нека аз да ти кажа. Ще рекат, че съм бил там да помагам на Исая, че съм му бил шофьор, ама като шофьор, дето ще го измъкне. Никога, ама никога няма да повярват, че е доставял пистолет на оня мъж.

Демарко за кратко поспори с него, но после осъзна, че Маркъс е прав. С неговото досие никой нямаше да му повярва, че не е замесен в убийството.

— Не, няма да говоря с полицията — каза тихо Маркъс, — но ще оправя нещата. Да, ще оправя нещата.

Не говореше на Демарко, а даваше обещание пред себе си.

— Не бъдете глупав — каза Демарко. — Пол Морели е сенатор на Съединените щати, не някой квартален наркопласьор. Ако искате да направите нещо, отидете в полицията.

Маркъс се изправи и бавно достигна височината си от метър и деветдесет и пет. Демарко се изправи срещу него.

Маркъс отново хвърли поглед към жената на дансинга, после към Демарко. В очите му блестяха сълзи. Той протегна дългите си ръце и ги сложи на раменете на Демарко, след което се наведе, така че лицата им едва не се докоснаха. Той се ухили — усмивка, която противоречеше на проблясващите сълзи в очите му.

— Ти наистина си въздух под налягане. Известно ли ти е?

Маркъс заобиколи Демарко и бавно се насочи към дансинга, към жената в червената рокля и мъжа, който танцуваше с нея.

Демарко бързо си тръгна от заведението. Не искаше да става свидетел на бурята, която всеки момент щеше да се отприщи.

35

Блейк Хановър носеше същата жълта пижама, с която беше облечен и последния път. Седеше си в креслото и синият резервоар на пода до него съскаше като змията на Ева, докато му помагаше да диша. Изглеждаше толкова по-зле от последното посещение на Ема, че тя се зачуди дали не носи същите дрехи, защото няма сили да се преоблече. Апартаментът миришеше на стар умиращ човек.

— Трябва да ми помогнеш за Чарли Еклънд — каза Ема.

Хановър се усмихна и Ема видя, че дори и това като че ли му костваше усилия. И знаеше защо се усмихва: каква ирония точно от него да потърси помощ. Но Хановър нямаше сили да прави саркастични коментари. Попита само:

— Защо?

— Дълга история, Блейк. — Веднага осъзна, че никога досега не го беше наричала с малкото му име. — Въпросът е, че Еклънд помага на един мъж да стане президент, а мъжът, на когото помага, е убиец.

— Обикновено се превръщат в убийци едва след като станат президенти — отбеляза Хановър.