Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 96

Частното училище приличаше на малък колеж от Бръшляновата лига. Момчетата носеха сини блейзъри и вратовръзки на райета. Демарко видя сина на конгресмена заедно с още едно момче да излизат от училището, когато иззвъня звънецът. И двамата бяха руси и късо подстригани и имаха високомерния вид на привилегированите. Те бяха бъдещето на Америка, Бог да ни е на помощ.

Вместо да се качат на частния автобус, който караше съучениците им у дома, двамата тийнейджъри хванаха градския автобус до центъра. Демарко ги проследи до един магазин на „Джей Кру“ и видя как откраднаха чифт ръкавици.

През следващия един час стояха на ъгъла на улицата и очевидно чакаха някого. Демарко си мислеше: И сега накъде? Какво щеше да прави, след като знаеше, че Исая Пери най-вероятно не е бил нито крадец, нито убиец?

В шест часа Демарко видя сина на конгресмена да се ръкува — два пъти — с един кльощав потаен латинос с каубойска шапка. Когато момчето и приятелчето му се пъхнаха в тоалетната на някакво заведение за бързо хранене, Демарко ги последва и ги чу да смъркат кокаин.

Докато момчетата чакаха метрото, за да се върнат в Чеви Чейс, у Демарко се зароди един въпрос, който нямаше нищо общо с тези разглезени диванета. Как бе стигнал Исая Пери от общинските жилища в Александрия до Джорджтаун? Полицейският доклад не казваше нищо за намерена близо до къщата на сенатора кола, която да принадлежи на Исая. Метрото не спираше в Джорджтаун, в полунощ автобусът би бил проблем, а хората обикновено не си вземаха такси, за да извършат двойно убийство.

Демарко сподели с Ема последното си прозрение относно убийството на Лидия, а тя му предаде разговора си с Чарли Еклънд.

Седяха на масата в кухнята на Ема. Демарко, който обичаше да готви, обожаваше кухнята на Ема. Беше голяма, светла и просторна, и оборудвана с всяка кулинарна джаджа, позната на модерното човечество. От задната част на къщата се чуваше как Кристин свири на чело. Демарко разпозна пиесата, което означаваше, че не беше от обичайните претенциозни произведения. Имайки предвид какво обсъждаха с Ема, някой реквием щеше да е по-подходящ.

— Значи Еклънд защитава Морели — заключи Демарко.

— Мисля, че вече да — отвърна Ема. — Но смятам, че беше прав по-рано, когато каза, че Ван Хорн и Сътъл не работят за Еклънд, а за онзи влиятелен мъж, за когото разправяше Лидия.

— Чудесно — промърмори Демарко. — Значи сега Морели си има двама души, които му помагат.

— Да. И Еклънд заплашва, че ще пострадате ти и Кристин, ако не престанем да душим около смъртта на Лидия. Така че трябва да намеря начин да го… неутрализирам.

— Какво искаш да направя? — попита Демарко. — Да се отдръпна за известно време?

— Не. Не можеш. Струва ми се, има едно обстоятелство, което е в наш интерес. Почти сигурна съм — не, убедена съм, — че това, с което се занимава Еклънд, не е получило одобрението на ЦРУ. Следователно няма екип, който да му помага. Може и да е платил на този-онзи да следят семейство Морели — наемници като Сътъл и Ван Хорн или може би пенсионирани агенти, — но съм сигурна, че не разполага с екип от петдесет души и че не използват сателит, за да ни следят. Операцията си е на Чарли, не на Лангли.