Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 83

30

Пол Морели замина за Ню Йорк под претекст, че ще се консултира за ръката си със специалист по спортна медицина, когото беше посещавал преди. Във Вашингтон имаше безброй лекари, при които можеше да отиде — някои от тях дори се бяха обаждали да му предложат да го прегледат безплатно, надявайки се да му станат лични лекари, когато се премести в Западното крило, — но Морели заяви, че има доверие на манхатънския специалист.

Истинската причина да замине за Ню Йорк беше срещата му със стареца.

Приключи с прегледа при доктора в пет часа следобед. Никакви притеснения за ръката, беше казал лекарят, а после му препоръча няколко упражнения, които да прави, за да се поддържа подвижността на мускулите. Морели обеща да ги изпълнява най-стриктно. Той се върна в стаята си, почина си за един час и след това слезе по стълбите към паркинга. Девететажното спускане не беше никакъв проблем. Хари Фостър го чакаше долу, паркирал на място за инвалиди. На Морели това не му хареса, но си премълча.

Хари щеше да го закара до мястото на срещата. И да го видеха с Хари, нямаше да е проблем. Щеше да каже, че се е съветвал с него за предстоящата кампания. Погледна часовника си. Трябваше да се върне в хотела до два часа, имаше уговорка с няколко души да се видят на едно питие, но нямаше идея къде го кара Хари, нито колко време ще отнеме, за да стигнат дотам, защото старецът, параноичен както винаги, нямаше да назове мястото на срещата до последния момент.

За щастие, мястото се оказа офис сграда наблизо в Манхатън. Хари спря в подземния паркинг и даде на Морели ключ от някаква стая. Сградата се използваше от адвокати, счетоводители и други професионалисти. Повечето хора, които работеха тук, вече си бяха тръгнали, но ако Морели се сблъскаше с някого, имаше много основателни причини да се намира на подобно място.

Качи се на шестия етаж, погледна надолу по коридора и не видя никого. Беше толкова тихо, че се зачуди дали някой изобщо работи тук. Не би се изненадал, ако старецът е избрал някой офис, който току-що се е освободил. Морели стигна до стая номер 623 и пъхна ключа. Еди и старецът вече бяха там.

Както обикновено Еди стоеше настрани, в един ъгъл близо до прозореца. Беше като някаква огромна скала — тих, неподвижен и странно зловещ. Морели открай време недоумяваше как Еди се е сдобил с белезите по ръцете си. Не бяха от изгаряне и изглеждаха прекалено широки, за да са от острие на нож. Все едно някой се бе постарал да осакати ръцете му — удрял ги е с вратата на кола или ги е налагал с чук — и след това са били възстановени хирургически. Вършеха работа, но не приличаха съвсем на човешки, като ръце, които Франкенщайн би пришил към китките на своето чудовище.

Старецът се надигна от стола, на който седеше. Бавно се придвижи напред със сериозно изражение на лицето. Нито той, нито Морели обичаха прегръдките, затова двамата само се здрависаха, като Морели се погрижи да не стиска ръката на стареца прекалено силно.