Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 84

Старецът изглеждаше както винаги: меката му бяла коса беше внимателно сресана, тенът му беше бронзов, а суровото му лице подсказваше за способността му да бъде брутален. Беше облечен с кафяв костюм, бяла риза и широка зелена вратовръзка. Морели можеше да се обзаложи, че и костюмът, и вратовръзката са на не по-малко от петнайсет години. Старецът имаше достатъчно пари да си купи собствена верига магазини за дрехи, но от години бе престанал да се тревожи дали е модерен.

— Как си? — попита старецът.

Пол кимна, симулирайки тъга, която не изпитваше.

— Добре. А ти?

— Знаеш как стоят нещата, едва я познавах: Не е както когато умря Кейт, но…

— Знам — каза Морели. — Не съм спал спокойно, откакто се случи. Трябваше да се грижа по-добре за нея. Трябваше да съм по-добър съпруг.

Старецът кимна.

— Знам как се чувстваш. Когато моята съпруга умря, и аз се чувствах по същия начин.

За момент помълчаха, и двамата потънали в мисли за изгубените си съпруги, макар че нито един от тях не изпитваше истински угризения.

— Това хлапе, тъмнокожото… Има ли нещо друго, за което вестниците не са писали? — попита старецът.

— Не. Беше просто някакъв младеж, който работеше в офиса ми.

Старецът поклати глава.

— Предполагам, изводът се налага от само себе си: независимо кой си, независимо колко си влиятелен, не можеш да се предпазиш от съдбата.

— Въпросът е, че имаме аларма в къщата, но никога не я пускахме през нощта, когато си бяхме вкъщи. Ползвахме я само когато излизахме. Да бях пуснал проклетата аларма…

— Да се върнем на чернокожия — прекъсна го старецът. — Сигурен ли си, че не е свързан с никого?

— Да. Беше едно обикновено хлапе. Може и да се е числял към някоя местна банда, нямам представа, но определено не е работел за някого в политиката.

— Добре, щом си сигурен. Стигнахме много далеч, Пол. Прекалено близо сме. Ако има нещо, което трябва да направя, каквото и да е, кажи ми.

— Знаеш, че ще го направя — каза Морели.

Отново замълчаха и единственият звук в стаята беше тежкото дишане на стареца.

— Успя ли да разбереш защо онези жени са били в списъка на репортера? — попита старецът.

По дяволите! Трябваше да отвлече вниманието му от този въпрос, но да го лъже беше прекалено опасно. Старецът беше убивал хора само защото бе заподозрял, че го лъжат.

— Само това, което ти казах и преди — отвърна Морели. — Едната жена, тази, която живее в Ню Йорк, за кратко е работила при нас по едно проучване, когато бях кмет, и сме я уволнили. Просто не беше компетентна. Репортерът сигурно е решил, че може би сме я уволнили, защото е видяла нещо и се е възпротивила. Не знам дали си спомняш, беше доста отдавна, но градоустройственото проучване се извършваше, за да помогнем на едни хора, които ти познаваше в Бруклин, и ти малко натисна общинския кмет по онова време. Както и да е, тази жена не знаеше нищо за това. Занимаваше се с маловажни задачи. Но репортерът не е бил наясно. Той се е надявал, че който е бил уволнен, ще е склонен да разговаря с него.

Старецът кимна.

— А другата жена, декораторката? — попита той.

— Същата работа. Лидия я нае и по-късно се отказа от услугите й. Предполагам, че не е била добра декораторка. Не знам. Но репортерът трябва да е говорил с нея по същите причини. Прекара няколко дни в къщата ми и той може би си е мислил, че е чула или видяла нещо, и ако е била ядосана, че сме я освободили, може би е щяла да проговори. Финли е търсел сламки, за които да се хване — заключи Морели, — търчал е насам-натам и е говорил с разни хора, които съм уволнил, надявайки се да изскочи нещо злепоставящо.